Последна саможертва

се срещах често след дипломирането си. Те работеха в двора

и винаги са били любезни с мен.

Третият пазител не беше просто обикновен познат – тя

беше приятел. Мередит, едно от малкото момичета от моя

клас в академията „Свети Владимир“. Видях проблясък на

притеснение в очите ѝ – сантименталност, огледало на моята.

За нея също беше трудно. Но сега беше пазител и също като

при мен задълженията ѝ бяха на първо място. Тя вярваше, че

съм престъпник. Виждаше, че съм на свобода и готова за ата-

 46 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

ка. Според правилата трябваше да ме обезвреди и честно, не

бих очаквала друго. Същото щях да направя и аз, ако ролите

ни бяха разменени. Въпросът беше на живот и смърт.

Дмитрий се зае с другите двама пазители, както винаги

бърз и неотразим. Двете с Мередит се приготвихме за схва-

тка. Отначало тя се опита да ме събори, разчитайки най-вече

на тежестта си, вероятно с надеждата да ме прикове към зе-

мята и да ме задържи, докато дойде подкрепление. Само че

аз бях по-силна. Тя би трябвало да го знае. Колко пъти бяхме

влизали в двубой в тренировъчната зала в училище? Аз почти

винаги побеждавах. А това сега съвсем не беше игра, нито

практическо занятие. Отвърнах на нападението ѝ и я ударих

силно с юмрук отстрани по челюстта, като отчаяно се помо-

лих да не съм ѝ счупила нещо. Тя продължи да атакува, въ-

преки болката, но – отново – аз имах надмощие. Хванах я за

раменете и я хвърлих на земята. Главата ѝ се удари силно, но

тя остана в съзнание. Не знаех дали да съм благодарна или

не. Обвих ръце около врата ѝ и стисках, докато очите ѝ не се

затвориха. Веднага щом се уверих, че е изпаднала в безсъзна-

ние, я пуснах, но сърцето ми се сви от мъка.

Огледах се и видях, че Дмитрий също е повалил противни-

ците си. Нашата група продължи, сякаш нищо не се бе слу-

чило, но аз погледнах виновно към Еди. Знаех, че болката е

изписана на лицето ми. Той също беше разстроен, но побърза

да ме успокои, докато крачехме към гаражите.

– Направи това, което трябваше. Тя ще се оправи. Наране-

на е, но не е страшно.

– Ударих я доста силно.

– Лекарите ще се справят с мозъчното сътресение. По дя-

волите, колко сме ги получавали по време на тренировките?

Надявах се да е прав. Границата между правилното и грешното

ставаше все по-неясна. Единственото добро в цялата работа, помислих си, беше, че Мередит бе толкова заета с мен, че на-

вярно не бе забелязала Еди и останалите. Те стояха настрани от

битката и се надявах, че булото на магията на Ейдриън ги е скри-

ло, докато двамата с Дмитрий бяхме в центъра на вниманието.

Най-сетне стигнахме до гаражите, които, естествено, бяха

много по-оживени от обичайното. Някои морои вече бяха от-

 47 

р и ш е л м и й д

пътували. Една от кралските особи беше изпаднала в истерия,

защото ключовете на колата ѝ били у шофьора, я тя не знаела

къде е. Крещеше към преминаващите дали някой знае как да

запали двигателя без ключ.

Дмитрий ни поведе решително напред, без да се поколебае.

Знаеше точно къде отиваме. Всичко трябва да е било доста до-

бре планирано, осъзнах. При това навярно вчера. Защо Лиса

го бе скрила от мен? Нямаше ли да е по-добре, ако съм в тече-

ние на заговора?

Промъкнахме се забързано през тълпата, като се насочи-

хме към най-отдалечената стена на гаража. Там ни очакваше,

готова да потегли, очукана сива хонда сивик. Един мъж стое-

ше до нея, скръстил ръце, и оглеждаше предното стъкло. Ко-

гато ни чу да приближаваме, се обърна.

– Ейб! – възкликнах аз.

Знаменитият ми баща се извърна и ме дари с една от онези не-

гови очарователни усмивки, които можеха да съживят и мъртвец.

– Какво правиш тук? – попита Дмитрий гневно. – Ти също

ще бъдеш в списъка на заподозрените! Трябваше да стоиш на-

страни от всичко това заедно с останалите.

Ейб сви рамене. Колкото и да беше смайващо, изобщо не

изглеждаше впечатлен от изражението на Дмитрий. Аз не бих

искала тази ярост да е насочена към мен.

– Василиса ще се погрижи неколцина да свидетелстват, че

са ме видели в двореца по времето, когато Роуз е избягала. –

Извърна тъмните си очи към мен. – Освен това, не можех да

си тръгна, без да се сбогуваме, нали?

Поклатих раздразнено глава.

– Беше ли всичко това част от плана ти като мой адвокат?

Не ми е известно бягството с помощта на експлозиви да е част

от адвокатското обучение.

– Е, сигурен съм, че не е било част от обучението на Дей-

мън Тарус. – Усмивката на Ейб не трепна. – Казах ти, Роуз.

Няма да те екзекутират. Нито ще се изправиш пред съда, ако

мога да го предотвратя. – Замълча. – Което, разбира се, мога.

Поколебах се и погледнах към колата. Дмитрий стоеше до

нея с ключовете в ръка и нетърпеливо изражение. Думите на

Ейдриън отекнаха в съзнанието ми.

 48 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Ако избягам, ще изглеждам още по-виновна.

– Те вече те смятат за виновна – напомни ми Ейб. – Престо-

ят ти в онази килия няма да го промени. Бягството ти просто

ще ни осигури малко повече време, за да направим това, което

е нужно, без екзекуцията ти да виси над главите ни.