Последна саможертва

– И какво точно ще направите?

– Ще докажем, че си невинна – намеси се Ейдриън. – Или,

ами... че не си убила леля ми. От известно време зная, че не си

чак толкова невинна.

– И какво, да не би да смятате да унищожите доказател-

ството? – попитах, без да обръщам внимание на заядливата

забележка на гаджето ми.

– Не – поклати глава Еди. – Ще трябва да открием кой на-

истина я е убил.

– Вие, момчета, не бива да се замесвате, сега, след като

вече съм свободна. Това е мой проблем. Нали затова ме осво-

бодихте?

– Това е проблем, който не бихме могли да разрешим, дока-

то ти си в двора – рече Ейб. – Трябва да сме сигурни, че си на

свобода и в безопасност.

– Да, но аз...

– Губим си времето в безсмислени спорове – прекъсна ме

Дмитрий. Погледът му се насочи към другите гаражи. Все

още цареше хаос и всички бяха твърде заети със страхове-

те си, за да ни забележат. Но това не намали загрижеността

на Дмитрий. Той ми подаде сребърен кол и аз не попитах за

причините. Беше оръжие, нещо, което не можех да откажа. –

Зная, че изглежда, сякаш цари хаос, но ще се изненадате колко

бързо пазителите ще възстановят реда. И когато го направят,

ще заключат това място.

– Не е нужно да го правят – изрекох бавно, докато мислите

ми бясно препускаха. – И без това ще ни е трудно да напуснем

двора. Ще ни спрат... ако изобщо стигнем до портите. По про-

тежение на километри ще има колона от коли!

– Е, добре – промърмори Ейб, докато изучаваше лениво

ноктите си. – Най-отговорно заявявам, че в най-скоро време

ще се отвори нов „портал“ в южната стена.

Зацепих.

 49 

р и ш е л м и й д

– О, Господи! Ти си този, който е осигурил С4.

– Казваш го така, сякаш е много лесно – намръщи се баща

ми. – Доста трудно е да се снабдиш с подобно нещо.

Търпението на Дмитрий се изчерпваше

– Отнася се до всички: Роуз трябва да тръгне сега. Тя е в

опасност. Ако се наложи, ще я извлека насила оттук.

– Не е нужно ти да идваш с мен! – изстрелях към него, до-

някъде обидена от увереността му, че присъствието му е един

вид даденост. Изплуваха спомените от последната ни карани-

ца, когато той ми заяви, че не би могъл да ме обича и дори не

желае да сме приятели. – Аз ще се погрижа за себе си. Не е

нужно и друг да си навлича неприятности. Дай ми ключовете.

Вместо това Дмитрий ме удостои с един от онези съжали-

телни погледи, с които искаше да ми каже, че според него се

държа абсурдно. Все едно отново бяхме в академията „Свети

Владимир“.

– Роуз, едва ли мога да си навлека повече неприятности.

Някой трябва да бъде нарочен за помощник при бягството ти

и аз съм най-добрият избор.

Не бях толкова сигурна в това. Ако Татяна наистина

беше постигнала напредък в убеждаването на останалите, че

Дмитрий не е заплаха, тази щуротия щеше да съсипе всичко.

– Върви – подкани ме Еди и ме изненада с кратка прегръд-

ка. – Ще държим връзка чрез Лиса. – Осъзнах, че водя изгубе-

на битка с тази група. Наистина беше време да тръгвам.

Прегърнах Михаил и промърморих в ухото му:

– Благодаря ти. Благодаря ти за помощта. Кълна се, че ще

я намеря. Ще открием Соня. – Той ми се усмихна тъжно и не

отговори.

Най-трудно бе сбогуването с Ейдриън. Виждах, че и за

него е трудно, въпреки безгрижната му усмивка. Не би мо-

гъл да е щастлив, че заминавам с Дмитрий. Нашата прегръдка

продължи малко по-дълго и той докосна устните ми с нежна,

макар и кратка целувка. Едва се сдържах да не се разплача,

като осъзнах колко смел беше той тази вечер. Искаше ми се

да може да дойде с мен, но знаех, че тук ще е в безопасност.

– Ейдриън, благодаря ти за...

Той вдигна ръка.

 50 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Това не е сбогуване, малък дампир. Ще те видя в съни-

щата ти.

– Ако останеш достатъчно трезвен.

Той ми смигна.

– Заради теб може и да го направя.

Прекъсна ни мощен трясък и видях проблясък на светлина

от дясната ми страна. Онези, които бяха близо до другите га-

ражи, се разкрещяха.

– Ето, виждаш ли? – попита Ейб, видимо доволен от себе

си. – Новият портал. Точно навреме.

Прегърнах го неохотно и се изненадах, когато той не се

отдръпна веднага. Усмихна ми се... с обич.

– Ах, дъще – пророни. – На осемнадесет и вече си обвине-

на в убийство, оказала си помощ на осъдени престъпници и

си оставила след себе си повече мъртъвци, отколкото мнозина

пазители някога ще видят. – Замълча. – Не бих могъл да съм

по-горд.

Завъртях очи.

– Довиждане, старче. И благодаря. – Не си дадох труд да

го попитам за „осъдените престъпници“. Ейб не беше глупав.

Бях го разпитвала за затвор, в който наскоро след това бяха

проникнали, и навярно се бе досетил кой стои зад бягството

на Виктор.

След миг двамата с Дмитрий вече бяхме в колата, която се

носеше с пълна скорост към новия „портал“ на Ейб. Мъчно

ми беше, че не можах да се сбогувам с Лиса. Заради връзката

никога не сме напълно разделени, но тя не можеше да замени

личното общуване. Обаче си струваше, след като по този на-

чин тя щеше да остане чиста и никой нямаше да я свърже с

бягството ми. Поне се надявах.

Както винаги, шофираше Дмитрий, което продължавах да

смятам за нечестно. Едно беше, когато бях негова ученичка,

но сега? Никога ли нямаше да ми даде да карам? Предпола-