Последна саможертва

пазеха съществуването ни в тайна от преобладаващата част

на човешката раса. Разбира се, алхимиците не го правеха от

добри чувства. Те ни смятаха за дяволски и противоестестве-

ни създания на мрака и повечето искаха да са сигурни, че ще

останем в периферията на човешкото общество. Един избягал

„престъпник“ като мен със сигурност беше проблем, за чието

разрешение биха искали да помогнат на мороите.

Когато заговори отново, гласът на Дмитрий бе твърд и за-

поведнически, макар че очите му не бяха насочени към мен.

Бяха заети да оглеждат двете страни на улицата.

– Без значение какво мислиш за решенията, които всички

вземат вместо теб, без значение колко нещастна се чувстваш в

тази ситуация, ти знаеш – и аз съм сигурен, че го знаеш, – че ни-

кога не съм те предавал, когато моят и твоят живот са били за-

ложени на карта. В миналото ми вярваше. Довери ми се и сега.

Исках да възразя, че това, което каза, не беше съвсем вяр-

но. Той ме беше предал. Когато бе победен от стригой, когато

бе показал, че не е съвършен, той ме беше предал, разбивай-

ки на пух и прах невъзможния, божествен образ, който имах

за него. Но когато на карта е бил заложен моят живот? Не,

винаги се е грижил да съм в безопасност. Дори докато беше

стригой, никога не съм била убедена докрай, че може да ме

убие. През онази нощ, когато Академията беше нападната и

Дмитрий беше превърнат в стригой, той пак ми беше казал да

 57 

р и ш е л м и й д

му се подчиня, без да задавам въпроси. Това означаваше да го

оставя да се бие сам със стригоите и аз се бях подчинила.

– Добре – промълвих тихо. – Ще направя каквото кажеш.

Само не ми говори отвисоко. Вече не съм твоя ученичка. Вече

съм ти равна.

Той отклони очи от пътя и ме погледна изненадано.

– Ти винаги си ми била равна, Роза.

Използването на нежния руски вариант на името ми ме раз-

мекна толкова много, че не можах веднага да отговоря. След

секунди той отново продължи делово:

– Ето. Виждаш ли онзи киносалон?

Втренчих се надолу по улицата. Имаше толкова много

ресторанти и магазини, чиито надписи проблясваха в нощта.

Най-после видях какво има предвид. Кино „УЕСТЛАНД“.

– Да.

– Там ще се срещнем.

Разделяхме се? Исках да се разделим, но не по този начин.

Да се разделим пред лицето на опасността, ми се струваше

ужасна идея. Обаче бях обещала да не споря и продължих да

слушам.

– Ако не съм там след половин час, се обади на този номер

и продължавай без мен. – Дмитрий ми подаде малко листче,

което извади от джоба на коженото си яке. Върху него бе на-

драскан непознат за мен телефонен номер.

Ако не съм там след половин час. Думите бяха толкова

шокиращи, че този път не се сдържах.

– Какво искаш да кажеш с това „ако“? Ох!

Дмитрий направи рязък завой, като мина на червено и за

малко не се блъсна с няколко коли. Отново се разнесоха из-

свирвания на клаксони, но завоят беше толкова внезапен, че

нашата опашка не успя да се справи. Видях как преследвачите

ни продължиха по главното шосе със светещи стопове, докато

търсеха къде да обърнат.

Дмитрий влезе в малък паркинг. Беше пълен с коли и аз по-

гледнах часовника, за да добия представа за човешкото време.

Беше почти осем часът вечерта. Началото на деня за морои-

те, началото на времето за развлечения за хората. Той мина

покрай няколко входа за мола, накрая избра един и спря. С

 58 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

плавно движение слезе от колата и аз го последвах, без да се

помайвам.

– Тук ще се разделим – каза Дмитрий, докато тичаше към

вратите. – Движи се бързо, но след като влезеш вътре, не бя-

гай. Не привличай внимание. Слей се с тълпата. Помотай се

малко, после излез от който и да е изход, но не от този. Движи

се близо до групи от хора, а след това се насочи към киното. –

Влязохме в търговския център. – Върви!

Сякаш се боеше, че няма да помръдна, Дмитрий ме бутна

леко към ескалатора, след което се насочи към първия етаж.

Една част от мен, която се чувстваше смаяна от внезапния по-

ток от хора, светлини и оживление, искаше да замръзне на-

място. Обаче успях да избутам тази част някъде навътре и се

запътих към ескалатора. Бързите рефлекси и инстинктивните

реакции бяха част от обучението ми. Бях ги усъвършенствала

в училище, по време на пътуванията ми, както и с Дмитрий.

Всичко, на което ме бяха научили за това, как да се изплъз-

вам на някого, нахлу в главата ми. Най-много от всичко исках

да се огледам наоколо, за да проверя дали ме следят, но това

определено щеше да привлече внимание. Предположих, че в

най-добрия случай разполагаме с две минути преднина пред

преследвачите ни. Те трябваше да обърнат колата някъде, за

да се върнат до мола, и при условие, че са предположили, че

сме дошли в търговския център, да обикалят, докато видят

колата ни. Не мислех, че в Харисбърг има достатъчен брой

морои, които да призоват пазители толкова бързо. Онези, с

които са разполагали, навярно се бяха разделили – някои пре-

търсваха мола, а другите следяха изходите. Това място имаше

твърде много врати, за да се осигури наблюдение на всички;

моят избор за бягство щеше да си е чист късмет.

Вървях умерено бързо, промъквах се между двойките, се-