Последна саможертва

мейства с детски колички и кискащи се тийнейджъри. Завидях

на последната група. Животът им изглеждаше толкова лесен в

сравнение с моя. Минах покрай обичайните за един мол ма-

газини, регистрирайки имената им, но нищо повече. „Ан Тей-

лър“, „Абъркромби“, „Форевър 21“... Пред мен виждах сре-

дата на търговския център, откъдето се разклоняваха няколко

коридора. Трябваше скоро да направя своя избор.

 59 

р и ш е л м и й д

Докато минавах покрай магазин за аксесоари, изведнъж се

върнах, мушнах се вътре и се престорих, че търся ленти за

глава. Докато зяпах, погледнах скришом назад към главната

секция на мола. Не видях нищо очебийно. Никой не бе спрял,

никой не ме бе последвал в магазина. До щанда с лентите има-

ше кош, пълен с всякакви джунджурии, заслужаващи да бъдат

изхвърлени. „Момичешка“ бейзболна шапка бе една от тях:

яркорозова, отпред с огромна звезда от изкуствени диаманти.

Истинска отврат.

Купих я, благодарна на пазителите, че при ареста не ми

бяха взели малкото джобни. Вероятно бяха решили, че не сти-

гат, за да подкупя някого. Освен това си купих ластик за коса, като през цялото време не изпусках от поглед вратата на мага-

зина. Преди да изляза, вързах косата си на опашка и я прибрах

под шапката. Имаше нещо глупаво в дегизирането, но косата

ми беше един от най-отличителните ми белези. Беше тъмно-

кестенява, почти черна, и тъй като напоследък нямах възмож-

ност да я подстригвам, в момента стигаше до средата на гърба

ми. Всъщност с моята коса и ръстът на Дмитрий щяхме да сме

една от най-отличителните двойки, влезли тук.

Смесих се отново с купувачите и скоро стигнах до средата

на мола. Тъй като не исках да показвам някакво колебание,

поех наляво към „Мейсис“. Докато вървях натам, почувствах

леко неудобство заради шапката и съжалих, че не разполагах

с повече време, за да избера някоя по-стилна. Няколко мину-

ти по-късно, когато зърнах пазителя, останах доволна, че съм

направила толкова бърз моден избор.

Той беше застанал близо до една от онези колички, които

винаги са в средата на моловете, и се преструваше, че раз-

глежда калъфите за мобилни телефони. Разпознах го заради

стойката му и начина, по който се правеше, че се интересува

от един калъф с десен тип зебра, докато едновременно с това

зорко се оглеждаше. Освен това винаги можеш да отличиш

дампирите от хората, когато се вгледаш достатъчно внимател-

но. В по-голямата си част двете раси изглеждат почти еднакво,

но аз можех да различа някой от своите.

Постарах се да не гледам право в него и почувствах погле-

да му да се плъзга по мен. Не го познавах, което означаваше,

 60 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

че и той вероятно не ме познава. Сигурно се ръководеше от

снимка, която му бяха показали, и очакваше косата ми да е

най-издайническият белег. С възможно най-непукистката фи-

зиономия минах с ленива походка покрай него, зяпайки витри-

ните, като по този начин той можеше да вижда само гърба ми

и с нищо не показах, че съм издирвана бегълка. През цялото

време сърцето ми биеше лудо в гърдите. Пазителите можеха

да ме убият моментално, щом ме зърнат. Дали това важеше и

за оживен мол? Не исках да разбера.

Когато приближих количката, леко ускорих крачка. Мага-

зините на „Мейсис“ би трябвало да имат собствени изходи

навън и сега щях да видя дали съм имала късмет, като поех в

тази посока. Влязох в магазина, взех ескалатора и се насочих

към изхода на партера, минавайки през много шикозна секция

с готини баретки и шапки федора. Спрях не защото възнаме-

рявах да си купя по-скъпарска шапка, а защото така имах въз-

можност да се закача за група момичета, които също излизаха.

Напуснахме заедно магазина и очите ми бързо се приспо-

собиха към промяната в светлината. Наоколо беше пълно с

хора, но отново не видях нищо заплашително. Момичетата

спряха, за да си побъбрят, като по този начин ми дадоха въз-

можност да се ориентирам, без да приличам на изгубена. От

дясно зърнах оживената улица, по която бяхме дошли двамата

с Дмитрий, а оттам вече знаех как да стигна до киното. Из-

пуснах въздишка на облекчение и прекосих паркинга, без да

спирам да се озъртам.

Колкото повече се отдалечавах от търговския център, тол-

кова по-пуст ставаше паркингът. Заради лампите върху ви-

соките стълбове наоколо не беше съвсем тъмно, но при все

това ме налегна донякъде зловещо усещане, докато наоколо

ставаше все по-тихо и тихо. Вътрешният ми импулс беше да се

насоча право към улицата и да поема по тротоара към киното.

Беше добре осветен и имаше хора. Но миг по-късно реших, че

е прекалено очебийно. Щях да прекося паркинга и да стигна

много по-бързо до киното.

Оказа се вярно – почти. Киното беше съвсем наблизо, ко-

гато осъзнах, че все пак ме бяха проследили. Не много далеч

пред мен сянката на единия от уличните стълбове не падаше

 61 

р и ш е л м и й д

правилно. Сянката беше прекалено широка. Някой стоеше зад

стълба. Съмнявах се, че някой пазител е избрал случайно този

стълб с надеждата аз или Дмитрий да минем покрай него. По-

скоро това беше един от преследвачите, който ме бе видял и

ми бе устроил засада.

Продължих да вървя, опитвайки се да не забавям видимо