Последна саможертва

ност Западна Вирджиния е много хубаво място.

Спомних си, че тя беше от Юта и вероятно не бе виждала

нещо по-добро. Тъй като отдавна се бях отказала от опитите

да контролирам това бягство, преминах към следващата оче-

видна серия от въпроси:

– Защо ни помагаш?

Имах чувството, че Сидни се нацупи в мрака.

– А ти как мислиш?

– Ейб.

Тя въздъхна.

– Вече наистина започвам да се питам дали Ню Орлиънс

си заслужава.

Преди известно време бях узнала, че Ейб – с онова негово

необяснимо, простиращо се извън всякакви граници влияние –

имаше пръст в измъкването ѝ от Русия. Нямах представа как

го е направил. Знаех само, че заради това Сидни имаше дълг

към него, при това без предварителни ограничения, и той се

възползваше, за да ѝ иска постоянно услуги. Понякога се пи-

тах дали сделката не включваше нещо повече от обикновена

смяна на работното място, сякаш той бе направил нещо друго,

за което нито един от двамата не желаеше да ме осведоми.

Отворих уста, за да я скастря, че би трябвало да очаква това,

след като е сключила сделка с дявола, но бързо размислих.

Когато цяла тайфа пазители беше по петите ми, едва ли беше

много умно да дразня някого, който ми помага.

– Добре. И какво ще правим в Западна Вирджиния? – по-

питах вместо това.

Сидни понечи да ми отговори, но Дмитрий я изпревари.

– Не още.

 68 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Отново се извърнах и му хвърлих поредния кръвнишки по-

глед.

– Писна ми от всичко това! Вече шест часа, откакто сме

избягали, а аз все още не знам никакви подробности. Разбрах,

че трябва да стоим по-далеч от пазителите, но сериозно ли

отиваме в Западна Вирджиния? Смятате да се настаним в ня-

кое бунгало и да го превърнем в щабквартира? Да речем, на

някой планински склон, където няма канализация?

Сидни ме дари с една от раздразнените си въздишки – ней-

на запазена марка.

– Всъщност знаеш ли наистина нещо за Западна Вирджиния?

Никак не ми се нравеше, че двамата с Дмитрий заговор-

ничат и ме държат в неведение. Разбира се, резервираността

на Сидни можеше да се дължи на куп неща. Например заради

заповедите на Ейб. Или може би просто не желаеше да го-

вори с мен. Тъй като повечето алхимици смятаха дампирите

и вампирите за дяволски изчадия, обикновено не се сприяте-

ляваха с нас. Но времето, прекараното с мен в Сибир, малко

бе променило възгледите ѝ. Поне се надявах. Понякога имах

чувството, че тя поначало не е много общителна личност.

– Знаеш, че ме натопиха, нали? – попитах я аз. – Всъщност

не съм сторила нищо. Те твърдят, че съм убила кралицата, но...

– Зная – прекъсна ме Сидни. – Чух всичко. Всички алхими-

ци знаят за това. Вие двамата сте начело на списъка с най-из-

дирваните. – Опитваше се да говори делово, но не можеше да

скрие напълно смущението си. Имах чувството, че Дмитрий я

изнервя много повече от мен, което си беше напълно разбира-

емо, след като той изнервяше дори някои от нашите.

– Не съм го направила – настоях. Някак си за мен беше

важно тя да го знае.

– Би трябвало да хапнеш. Храната ти изстива – рече Сидни,

без да коментира твърдението ми. – Чакат ни още поне три

часа път, а никъде няма да спираме, с изключение да заредим

с бензин.

Усетих решителността в гласа ѝ, както и логиката. Тя не ис-

каше да говори повече. В пликчето открих две гигантски пор-

ции пържени картофки и три чийзбургера. Очевидно Сидни

ме познаваше достатъчно добре. Нужна ми беше цялата воля,

 69 

р и ш е л м и й д

за да не започна да пъхам картофките с две ръце в устата си.

Вместо това предложих единия сандвич на Дмитрий.

– Искаш ли един? Трябва да поддържаш силите си.

Той се поколеба няколко секунди, преди да го вземе. Стори

ми се, че го оглежда с някакво учудване. Изведнъж ми светна,

че след последните няколко месеца яденето на храна все още

беше нещо ново за него. Стригоите поддържат съществува-

нето си единствено с кръв. Дадох му и няколко картофчета,

а след това се посветих на унищожаването на останалите. Не

си дадох труд да предложа на Сидни. Тя беше всеизвестна с

липсата си на апетит, освен това предположих, че ако е била

гладна, сигурно е хапнала, докато ни е чакала.

– Мисля, че това е за теб – рече Дмитрий и ми подаде малка

раница. – Отворих я и открих вътре малко дрехи, както и ос-

новни тоалетни принадлежности. Два пъти проверих дрехите.

– Шорти, ризи и рокля. Не мога да се бия с тях. Нужни са

ми дънки. – Трябваше да призная, че роклята беше готина:

дълга, тънка лятна рокля с черни, бели и сиви шарки. Но мно-

го непрактична.

– Няма що, голяма благодарност – изсумтя Сидни. – Всич-

ко стана много бързо. Само това успях да купя.

Погледнах зад мен и видях, че Дмитрий отваря друга рани-

ца. Имаше основните дрехи също като мен и...

– Дъстър? – възкликнах, докато наблюдавах как изважда

дългото кожено палто. Значи за едни може, а за други – не! –

Успяла си да му купиш дъстър, а за мен не си могла да наме-

риш чифт дънки?

Гневът ми хич не я трогна.

– Ейб каза, че е важно. Освен това, ако всичко се развие по

план, ти изобщо няма да се биеш.

Това никак не ми хареса. Безопасно и отдалечено.

След като установих, че съм в компанията на най-тихите