Последна саможертва

ще стоим и... ами, какво – ще чакаме?

– Какво ще правим? – настоях аз. – Как ще им помогнем?

– Казахме ти и по-рано: ти едва ли би могла да търсиш

улики в двора. Трябва да стоиш далеч от там. В безопасност.

Ченето ми увисна и аз посочих мрачната стая.

– И това ли е безопасното място? Тук ли ще ме криете? Аз

си мислех... мислех, че тук има нещо. Нещо, което да помогне.

– И наистина помага – отвърна той по онзи негов дразнещ

начин. – Сидни и Ейб избраха това място и решиха, че е дос-

татъчно отдалечено, за да не ни открият.

Скочих от леглото.

– Добре, другарю. Обаче според мен тук има сериозен про-

блем в логиката ви. Вие, приятели, продължавате да се държи-

те така, сякаш моето стоене настрани е начин да се помогне.

– Сериозният проблем тук е, че ни се налага отново и от-

ново да повтаряме този разговор. Отговорът на въпроса кой

е убил Татяна се крие в кралския двор и тъкмо там са твоите

приятели. Те ще разрешат тази загадка.

– Не съм се забъркала в лудешко преследване и търчане от

щат на щат само за да се завра в някакъв гаден мотел! Колко

дълго възнамеряваш да стоим в това „достатъчно отдалечено“

място?

Дмитрий скръсти ръце пред гърдите си.

– Колкото е необходимо. Имаме достатъчно средства, за да

останем за неограничен период от време.

– Вероятно и джобните ще ми стигнат, за да остана тук за

неограничен период от време! Но няма да стане. Трябва да

 73 

р и ш е л м и й д

правя нещо. Няма просто да се измъкна по лесния начин и да

стоя със скръстени ръце.

– Оцеляването не е толкова лесно, колкото си мислиш.

– О, Господи! – изпъшках аз. – Сближил си се с Ейб, нали?

Знаеш ли, когато беше стригой, ми каза да стоя далеч от него.

Може би трябва да последваш собствения си съвет.

Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох. Видях

мъката в очите му. По време на това бягство той може и да се

държеше като стария Дмитрий, но времето, прекарано като

стригой, все още го измъчваше.

– Съжалявам – измърморих. – Не исках да...

– Повече няма да обсъждаме това – прекъсна ме той нерв-

но. – Лиса каза да стоим тук, така че ще стоим тук.

Гневът измести вината.

– Заради това ли го правиш? Защото Лиса ти е казала?

– Разбира се. Заклех се да ѝ служа и да ѝ помагам.

Това преля чашата. Достатъчно лошо беше, че когато Лиса

го превърна обратно от стригой в дампир, Дмитрий смяташе, че

е съвсем в реда на нещата да не се отделя от нея, докато мен ме

отблъскваше. Независимо от факта, че аз бях тази, която отиде

в Сибир и аз научих, че Робърт, братът на Виктор, знае как да се

промени стригой... ами, очевидно тези неща нямаха значение.

Изглежда само магията на Лиса имаше значение и Дмитрий се

отнасяше към нея, сякаш беше някоя богиня на милосърдието,

на която бе дал древен рицарски обет да ѝ служи вярно до гроб.

– Забрави – заявих. – Няма да остана тук.

Направих три крачки към вратата и успях да сваля верига-

та, когато Дмитрий скочи със светкавична бързина от стола

си и ме притисна към стената. Наистина, доста бавна реакция.

Очаквах да ме спре, преди да съм направила втората крачка.

– Ти оставаш тук – процеди той, докато ръцете му стиска-

ха китките ми. – Без значение дали ти харесва или не.

Е, имах няколко възможности. Разбира се, можех да оста-

на. Можех да вися тук с дни – дори месеци – в този мотел, до-

като Лиса изчисти името ми. Това беше при условие, че Лиса

успее да докаже, че не съм убийца и не умра от хранително

отравяне от ястията в ресторант „ВЕЧЕРЯ“. Това беше най-

безопасната възможност.

 74 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Другата възможност беше да извоювам свободата си, като се

бия с Дмитрий. Това не беше нито лесно, нито безопасно. Освен

това щеше да бъде предизвикателство, защото трябваше да се

бия с него и да избягам, без да го убия или нараня сериозно.

Или да зарежа всякаква предпазливост и да се бия както си

знам. По дяволите, този тип се беше сражавал със стригои и

с половината пазители в двора. Можеше да ми бъде достоен

противник. Двамата определено бяхме имали няколко доста

груби схватки, докато бяхме в „Свети Владимир“. Но дали

най-доброто, на което съм способна, ще е достатъчно, за да

избягам? Време беше да разбера.

Забих коляното си в корема му, което той определено не

очакваше. Очите му се разшириха от изненада – и малко бол-

ка, – което ми позволи да се изскубна от хватката му. Метнах

се към вратата и свалих резето. Тъкмо посегнах към дръжка-

та, когато Дмитрий отново ме хвана. Стисна ме силно и ме

хвърли по лице върху леглото, като ме притисна с цялата си

тежест, така че да не мога да помръдна крайниците си и да

няма повече изненадващи ритници. Това винаги е било най-го-

лемият ми проблем в схватките: опонентите ми – обикновено

мъже – са по-силни и по-тежки. В подобни ситуации скорост-

та беше най-ценното ми качество, но когато си притиснат и

напълно обездвижен, няма как да се извъртиш или измъкнеш.

При все това, всяка част от мен се съпротивляваше, като така

го затруднявах да ме задържи по-дълго.

– Престани – рече той в ухото ми, а устните му почти го

докоснаха. – Поне веднъж се дръж разумно. Не можеш да се

освободиш.