Последна саможертва

контрол. Но някак си неусетно ситуациите, в които се озовава-

хме, ставаха все по-сложни и Лиса си позволяваше да използва

все повече и повече от магията. Напоследък бе достигнала до

смайващи количества и бяхме започнали да го приемаме като

даденост. Много скоро зависимостта на Лиса от духа щеше да

ѝ се отрази. И на мен също.

– Принцесо? – Вратата пред Лиса се отвори и един пазител

подаде глава. – Ваш ред е.

Пазителят отстъпи настрани и когато Лиса влезе, вътре чу

познат глас:

– За мен винаги е удоволствие да си поговоря с теб, Ханс.

Много скоро трябва отново да си побъбрим. – Появи се Ейб,

както винаги, с наперена походка. Мина покрай пазителя до

вратата и удостои Лиса и двамата Озера с усмивка „всичко на

този свят е наред“ и без да им каже нито дума, се насочи към

изхода.

Лиса понечи да се усмихне, но се сдържа и си надяна се-

риозна физиономия, докато влизаше съпроводена от двамата

Озера. Вратата се затвори зад тях и тя се озова пред трима

пазители, седнали зад една маса. Бях виждала единия, но не

се познавахме. Мисля, че фамилията му беше Стийл. Остана-

лите двама познавах добре. Единият беше Ханс Крофт, кой-

то ръководеше операциите на пазителите в кралския двор. До

него – за мое учудване – седеше Албърта, която бе начело

на пазителите и отговаряше за новаците в академията „Свети

Владимир“.

– Колко мило – изръмжа Ханс. – Цяла свита.

Кристиан бе настоял да присъства, докато разпитват Лиса,

а Таша бе настояла да придружи Кристиан. Ако Ейб бе знаел

точното време на разпита, навярно и той щеше да се присъе-

дини към групата, без съмнение следван от майка ми... Ханс

не бе осъзнал, че се е спасил на косъм от семейно парти.

Лиса, Кристиан и Таша седнаха срещу пазителите.

 81 

р и ш е л м и й д

– Пазител Петрова – поде Лиса, без да обръща внимание на

неодобрението на Ханс, – какво правите тук?

Албърта се усмихна леко на Лиса, но запази сдържаното си

професионално държание на пазител.

– Бях тук за погребението и пазител Крофт реши да чуе и

външно мнение при разпитите.

– Както и това на някой, който познава Хатауей и нейните,

ъ-ъ, близки – додаде Ханс. Той беше от тези, които пристъп-

ваха направо към същността. Обикновено поведението му ме

притесняваше – това бе обичайната ми реакция към повечето

авторитетни личности, – но аз уважавах начина, по който ръ-

ководеше операциите. – Тази среща беше определена само за

вас, принцесо.

– Ние няма да кажем и дума – заяви Кристиан.

Лиса кимна, а изражението ѝ остана спокойно и учтиво,

макар че в гласа ѝ се долавяше треперлива нотка.

– Искам да помогна... бях толкова... не зная. Толкова изу-

мена от всичко, което се случи.

– Не се съмнявам – промърмори Ханс сухо. – Къде бяхте,

когато статуите експлодираха?

– С погребалната процесия – отвърна тя. – Бях част от ес-

корта.

Пред Стийл имаше купчина документи.

– Вярно е. Има много свидетели.

– Много удобно. А след това? – продължи да разпитва

Ханс. – Къде отидохте, когато тълпата изпадна в паника?

– Върнах се в сградата на Кралския съвет. Там щяха да се

съберат всички и аз си помислих, че ще е безопасно. – Не

можех да видя лицето ѝ, но усещах, че се опитва да си прида-

де уплашено изражение. – Боях се, че нещата ще излязат от

контрол.

– Разполагаме със свидетели, които могат да го потвър-

дят – обади се Стийл.

Ханс забарабани с пръсти по масата.

– Предварително знаехте ли нещо за това? За експлозиите?

За бягството на Хатауей?

Лиса поклати глава.

– Не! Нямах никаква представа! Дори не съм и подозирала,

 82 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

че е възможно да се избяга от килиите. Мислех, че се охраня-

ват много строго.

Ханс не обърна внимание на тънкия намек, че нещо в орга-

низацията му май куца.

– Но вие имате онази връзка, нали? Не сте ли разбрали

нещо през нея?

– Аз не мога да чета мислите ѝ – обясни Лиса. – Връзката е

едностранна. Само тя може да чете моите.

– Това – заговори най-после Албърта – е вярно.

Ханс не ѝ възрази, но беше ясно, че все още не е убеден в

невинността на приятелката ми.

– Нали осъзнавате, че ако се разбере, че укривате инфор-

мация или ѝ помагате, последствията за вас ще бъдат не по-

малко сериозни, отколкото за нея. За всички вас. Кралският

произход не може да спаси никого от обвинение в държавна

измяна.

Лиса сведе поглед, сякаш заплахата му я бе изплашила.

– Аз просто не мога да повярвам... не мога да повярвам, че

го е направила. Тя е моя приятелка. Мислех, че я познавам.

Не смятах, че е способна да извърши нещо такова... никога не

съм си помисляла, че ще убие когото и да било. – Ако не бяха

чувствата, които се предаваха по връзката, навярно щях да се

обидя. Макар да знаех истината. Тя се преструваше, опитваше

се да се дистанцира от мен. Умно поведение.

– Наистина ли? Защото до неотдавна вие се кълняхте наля-

во и надясно, че тя е невинна – изтъкна Ханс.

Лиса вдигна глава и очите ѝ се разшириха.

– И наистина мислех, че е! Но после... после чух за това,

което е причинила на онези пазители при бягството си... –

Този път тъгата ѝ не беше пълна преструвка. Трябваше да се

държи така, сякаш съм виновна, ала новината за състоянието

на Мередит бе стигнала до нея – което наистина я бе шокира-