Последна саможертва

и Таша му се усмихна леко, а в очите ѝ блеснаха развеселени

пламъчета.

– Просто бъдете внимателни. Моля ви. Не искам и вие да

се озовете в затворническа килия. Нямам време за посеще-

ния в затвора след всичко, което става наоколо. – Развеселе-

ните пламъчета угаснаха и природата ѝ на прям активист взе

връх. – Както знаеш, членовете на семейството ни се държат

абсурдно. Можеш ли да повярваш, че са готови да предложат

Езмънд като наш представител за претендент за трона? Мили

Боже! Тук се случват трагедия след трагедия. Можем поне да

се опитаме да спасим нещо в цялата тази бъркотия.

 88 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Не мисля, че познавам Езмънд – отбеляза Кристиан.

– Глупак – заяви тя безцеремонно. – Имам предвид него, а

не теб. Някой ще трябва да вразуми роднините ни, преди да се

изложат.

Кристиан се ухили.

– Чакай да позная. Ти си тази, която ще се нагърби с тази

тежка задача, нали?

– Разбира се – отвърна тя и очите ѝ блеснаха дяволито. –

Вече съм направила списък с идеалните кандидати. Семей-

ството се нуждае само от малко убеждаване, за да прозре кол-

ко са идеални.

– Щях да им съчувствам, ако досега не се бяха държали

като задници с нас – отбеляза Кристиан, докато гледаше как

леля му се отдалечава. След всичките тези години позорът от

избора на родителите му да станат стригои все още тегнеше

над семейството. Таша се бе примирила с това – въпреки оп-

лакванията си – за да може да участва във важните решения

на рода. Кристиан не бе проявил подобно великодушие. Беше

достатъчно ужасно да се отнасят към него с много по-малко

уважение, отколкото към останалите морои, да му бъде отка-

зано да има пазители, както и други предимства, от които се

ползваха останалите морои с кралски произход. Но да бъде

презиран от собственото си семейство? Това беше особено

тежко. Той не желаеше да го приеме.

– В крайна сметка те ще се разберат – рече Лиса по-опти-

мистично, отколкото се чувстваше.

Кристиан преглътна отговора си, когато към тях се при-

съедини нов спътник: баща ми. Внезапната му поява стресна

приятелите ми, но аз не бях изненадана. Той навярно знаеше

за разпита на Лиса и бе останал да дебне отвън пред сградата

в очакване да поговорят.

– Времето е приятно – дружелюбно оповести той, докато

оглеждаше нехайно дърветата и цветята, сякаш тримата бяха

излезли да се поразходят из кралския двор. – Но ще стане дос-

та горещо, когато слънцето изгрее.

Мракът, който ми създаваше толкова неприятности в го-

рите на Западна Вирджиния, означаваше приятно „пладне“ за

онези, които живееха по вампирското разписание. Лиса из-

 89 

р и ш е л м и й д

гледа косо Ейб. Очите ѝ, привикнали със слабата светлина,

без затруднение видяха ярко зелената му риза под бежовото

спортно сако. И сляп би я забелязал.

Лиса се намръщи, подразнена от привидното му безгри-

жие. Това беше негов навик – да бъбри за незначителни неща,

преди да премине на по-зловещи теми.

– Не сме тук, за да си говорим за времето.

– Само се опитвам да бъда любезен. – Ейб млъкна, когато

две момичета морои минаха покрай тях. – Предполагам, че

малката ви среща е минала добре? – попита, след като те се

отдалечиха достатъчно, за да не могат да го чуят.

– Чудесно – отвърна приятелката ми, без да си направи

труда да го осведоми за „безразсъдното привличане“. Знаеше,

че той е загрижен единствено съучастниците им да не бъдат

заподозрени.

– Сега пазителите разпитват Еди – обади се Кристиан. – А

по-късно искат да говорят с мен, но мисля, че с това нещата

ще приключат за нас.

Лиса въздъхна.

– Честно казано, имам чувството, че разпитът беше лесна-

та част в сравнение с това, което предстои. – Имаше предвид

откриването на истинския убиец на Татяна.

– Всяко нещо с времето си – измърмори Ейб. – Няма сми-

съл да позволяваме на трудностите да ни объркат и обезкура-

жат. Просто караме нещата подред.

– Тъкмо това е проблемът – заяви Лиса, като изрита ядно

едно клонче, паднало върху каменистата пътека пред нея. –

Нямам представа откъде да започна. Който и да е убил Татя-

на, се е постарал да прикрие идеално следите си и да насочи

всички подозрения към Роуз.

– Всяко нещо с времето си – повтори баща ми.

Говореше с този негов потаен маниер, който понякога ме

дразнеше, но според Лиса днес беше направо вбесяващ. До-

сега цялата ѝ енергия бе насочена към това, да ме измъкне от

затвора и да бъда отведена някъде, където ще съм в безопас-

ност. Това бе целта, която определяше действията ѝ и ѝ дава-

ше сили да издържи на всичко след бягството ми.

Сега, след като част от притеснението ѝ бе намаляло, на-

 90 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

прежението започваше да си казва думата. Усетил тревогата

ѝ, Кристиан обви ръка около раменете ѝ. Обърна се към Ейб

с необичайно сериозно изражение.

– Ти имаш ли някакви предложения? – попита го. – Със си-

гурност не разполагаме с никакво достоверно доказателство.

– Разполагаме с логични предположения – отвърна Ейб. –

Като например това, че който и да е убил Татяна, е имал сво-

боден достъп до частните ѝ покои. Списъкът не е много дълъг.

– Но не е и къс. – Лиса започна да брои на пръсти. – Кралска-