Последна саможертва

паркинга да проблясват червени и сини светлини и неколцина

зяпачи, които се опитваха да разберат какво става.

– Целият град се е изсипал тук – промърморих.

Дмитрий въздъхна.

– Не можа да се сдържиш да не кажеш нещо на служителя,

нали?

Спряхме на известно разстояние, скрити в сенките на една

порутена сграда.

– Реших, че това ще те забави.

– Сега ще забави всички ни. – Погледът му обходи сцената,

отбелязвайки всички подробности на фона на проблясващите

светлини. – Колата на Сидни я няма. Това поне е нещо.

Напереността ми от преди малко съвсем се стопи.

– Така ли? Току-що загубихме превоза си!

– Тя не би ни изоставила, но е достатъчно умна да се махне

оттук, преди полицията да почука на вратата ѝ. – Обърна се

и огледа единствената главна улица на града. – Да вървим. Тя

трябва да е наблизо, а има голяма вероятност полицията да

започне да претърсва наоколо, ако си мислят, че някакво без-

защитно момиче е било преследвано. – Тонът, с който изрече

„беззащитно“, бе достатъчно красноречив.

Дмитрий взе решение да се върнем на шосето, което ще

 97 

р и ш е л м и й д

ни отведе в града, предполагайки, че Сидни ще иска да се из-

мъкне час по-скоро оттук, след като бях провалила нашето

прикритие. Замесването на полицията бе създало известни ус-

ложнения, но не съжалявах за стореното. Бях развълнувана

заради плана, който ми бе хрумнал в гората, и както обикно-

вено нямах търпение да го реализирам. Ако бях допринесла да

се измъкнем от тази дупка, толкова по-добре.

За щастие инстинктите на Дмитрий се оказаха безпогреш-

ни. На около километър извън града видяхме хондата CR-V,

отбита в страничното платно. Двигателят бе изключен, свет-

лините угасени, но съвсем ясно видях номера от Луизиана.

Отидох до прозореца на шофьора и почуках по стъклото. Въ-

тре Сидни трепна. Свали стъклото и ме изгледа невярващо.

– Какво си направила? Няма значение. Не ми казвай. Кач-

вайте се.

Двамата с Дмитрий се подчинихме. Под неодобрителния ѝ по-

глед се почувствах като разглезено и невъзпитано дете. Тя запа-

ли двигателя, без да отрони нито дума, и подкара в посоката, от

която бяхме дошли. След известно време поехме по една малка

щатска магистрала, която ни отведе обратно на междущатската.

Доста обещаващо. Само че след като изминахме няколко кило-

метра, Сидни отново спря, този път до някаква тъмна отбивка.

Тя обърна колата, а след това се извърна и се втренчи в мен.

– Избяга, нали?

– Да, но ми хрумна една...

Сидни вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.

– Не, недей. Не още. Иска ми се да беше предприела това

откачено бягство, без да привличаш вниманието на властите.

– На мен също – присъедини се Дмитрий.

Изгледах ги намръщено.

– Хей, върнах се, нали? – Дмитрий повдигна вежди, оче-

видно поставяйки под въпрос доколко е било доброволно. – И

сега зная какво трябва да направим, за да помогнем на Лиса.

– Това, което трябва да направим – поде Сидни, – е да на-

мерим безопасно място, където да останем.

– Просто ще се върнем в цивилизацията и ще си изберем

хотел. С рум сървис. Ще го превърнем в щабквартира, докато

работим върху следващия си план.

 98 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Ние подбрахме специално града! – избухна Сидни. – Не

можем да отидем на някое случайно място – поне не наблизо.

Съмнявам се, че са обърнали внимание на регистрационните

номера, но могат да обявят за издирване този модел кола. След

като разполагат с описанията ни и това стигне до щатската

полиция, ще стигне и до алхимиците, а след това....

– Успокой се. – Дмитрий докосна ръката ѝ. Нямаше нищо

интимно в жеста, но усетих как в мен избухна завист, особено

след като съвсем наскоро бях влачена грубо през гората. – Не

сме сигурни, че всичко това ще се случи. Защо просто не се

обадиш на Ейб?

– Да – рече тя мрачно. – Точно за това си мечтая. Да му

кажа, че съм оплескала плана за по-малко от двадесет и чети-

ри часа.

– Добре – заговорих аз, – ако това ще те накара да се по-

чувстваш по-добре, и без това планът ще се промени...

– Замълчете – сряза ме тя. – И двамата. Трябва да помисля.

Двамата с Дмитрий се спогледахме, но не продумахме

нищо. Когато му казах, че наистина зная как да помогна на

Лиса, той се заинтригува. Знаех, че сега иска да чуе по-под-

робни обяснения, но и двамата трябваше да почакаме какво

ще реши Сидни.

Тя включи осветлението в купето и измъкна карта на щата.

След като я изучава около минута, я сгъна и се втренчи пред

себе си. Не виждах лицето ѝ, но предположих, че се е намръ-

щила. Накрая въздъхна по онзи неин нещастен начин, изгаси

осветлението и запали двигателя. Наблюдавах я, докато въ-

веждаше Олтсуд, Западна Вирджиния, в своя джипиес.

– Какво е Олтсуд? – попитах, разочарована, че не бе въвела

нещо като Атлантик сити.

– Нищо – отвърна тя и подкара колата по шосето. – Това

е най-близкото място, което нашият джипиес успя да открие.

Светлините от фаровете на минаваща кола осветиха за

кратко профила на Дмитрий и видях любопитството, изписано

върху лицето му. Ясно. Май не бях единствената непосветена.

Джипиес устройството показваше, че има час и половина до

избраната дестинация. Но той не оспори избора ѝ и се обърна

отново към мен.

 99 