Последна саможертва

– Несъмнено това е тайна – започнах. – При това голяма.

Такава, която някои очевидно са искали да скрият – дотолко-

ва, че да откраднат сведенията за това и да държат фамилията

Драгомир настрани от властта. – Някой бе проникнал в сгра-

дата на алхимиците и бе взел документите, доказващи, че Ерик

Драгомир наистина е финансирал тайнствена жена. – Изтък-

нах на новоизпечените си съучастници в това начинание, че

за мен е съвсем логично тази жена да е майка на детето, плод

на незаконната му любов. – Можеш да се поразровиш в този

случай. – Последното се отнасяше за Сидни. Може би на нея

не ѝ пукаше дали има и друг наследник на рода Драгомир, но

алхимиците все още искаха да узнаят кой бе откраднал доку-

менти от архивите им.

– Я чакайте. Как така обсъждате нов план, а аз изобщо не

съм включена при взимането на решения? – Явно беше възму-

тена, че внезапно разговорът ни продължи без нейно участие.

След всички събития през тази нощ, на Сидни никак не ѝ се

 102 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

нравеше идеята да се забърка в някой от поредните ми налуд-

ничави планове. – Може би за вас двамата не е кой знае какво,

че ще нарушите заповедите на Лиса, но в случая аз ще дейст-

вам против тези на Ейб. А той не е толкова снизходителен.

Имаше право.

– Ще го помоля за бащинска услуга – уверих я. – Освен

това старецът обича тайните. Той ще се включи в начинани-

ето, повярвай ми. А и ти вече си открила най-голямата следа

в тази история. Искам да кажа, че ако Ерик е давал пари на

някаква неизвестна жена, защо тя да не е била тайната му лю-

бовница и майка на незаконното му дете?

– Неизвестна е ключовата дума – заяви Сидни, явно скеп-

тично настроена относно „снизходителността“ на Змея. – Ако

теорията ти е вярна, а това е доста съмнително, ние все още

нямаме никаква представа коя е тази любовница. В открадна-

тите документи няма данни за нея.

– Има ли други документи, които са свързани с открад-

натите? И можеш ли да откриеш банката, в която са превеж-

дани парите? – Първоначалната загриженост на алхимиците

се отнасяше просто до факта, че някой е откраднал папка от

архивите им. Колегите на Сидни бяха открили кои докумен-

ти са взети, но не бяха обърнали внимание на съдържанието

им. Бях готова да се закълна, че изобщо не са проверили дали

нямат връзка с други документи в архива. Дотук думите на

Сидни го потвърждаваха.

– Ти наистина нямаш представа как става търсенето в ар-

хива, нали? Не е толкова лесно – обясни Сидни. – Ще отнеме

известно време.

– Ами... предполагам, че затова е добре, че отиваме някъ-

де, хм, на сигурно място, нали? – попитах невинно. След като

ми светна, че навярно ще ни трябва време, за да планираме

добре следващата си съвместна стъпка, осъзнах и нещо дру-

го – неудобството от факта, че бяхме изгубили безопасното

си убежище.

– Сигурно място... – Тя поклати глава. – Е, ще видим. Надя-

вам се, че не се забърквам в нещо глупаво.

След тези застрашителни думи в колата се възцари тишина.

Исках да узная повече за мястото, където отивахме, но усе-

 103 

р и ш е л м и й д

щах, че не бива да насилвам късмета си и да провалям малка-

та победа, която бях извоювала. Или поне победата, която си

мислех, че съм постигнала. Не бях напълно сигурна, че Сидни

е стопроцентово с нас, но имах чувството, че Дмитрий е убе-

ден. По-добре да не я дразня точно сега. Погледнах към джи-

пиес устройството. Оставаше почти час. Достатъчно време, за

да проверя какво става с Лиса.

Беше ми нужна минута, за да се ориентирам къде беше при-

ятелката ми, вероятно защото очаквах, че се е върнала в стаята

си. Но не, тя се намираше на място, където съм ходила само

веднъж: домът на родителите на Ейдриън. Изненадващо. Но

след няколко минути престой в съзнанието ѝ разбрах причина-

та. Настоящият ѝ апартамент се намираше в сградата за гости,

а след настъпилата паника заради бягството ми там гъмжеше

от посетители, които се опитваха да напуснат кралския двор.

Градската къща на семейство Ивашков се намираше в район,

където бяха разположени постоянните резиденции и който бе

много по-тих – не че и там не липсваха паникьосани съседи.

Ейдриън се бе излегнал в дълбок фотьойл, вдигнал небреж-

но крака върху изящната масичка за кафе, която навярно ня-

кой специалист по вътрешен дизайн бе помогнал на майка му

да избере. Лиса и Кристиан току-що бяха пристигнали и тя

долови лек мирис на дим във въздуха, което я накара да си

помисли, че малко преди това Ейдриън се е отдал на един от

вредните си навици.

– Ако имаме късмет – казваше той на двамата, – родителско-

то тяло ще е заето за известно време, което ще ни предостави

нужните спокойствие и тишина. Труден ли беше разпитът?

Лиса и Кристиан се настаниха на един диван, който изгле-

ждаше повече красив, отколкото удобен. Тя се облегна на лю-

бимия си и въздъхна.

– Не беше толкова зле. Не зная дали са напълно убедени, че

ние нямаме нищо общо с бягството на Роуз... но определено

не разполагат с никакво доказателство.

– Мисля, че ще си имаме повече разправии с леля Таша –

обади се Кристиан. – Тя доста се вкисна, че не сме ѝ казали

какво става. Струва ми се, че ѝ се иска тя лично да бе взривила

статуите.