Последна саможертва

– Защо спряхме?

– Защото оттук нататък ще продължим пеша. – Включи

фенерчето и освети района около паркинга. Накрая лъчът

проблесна по пътеката, виеща се между дърветата. Беше

малка и лесно можеше да остане незабелязана заради хра-

стите и другите растения, избуяли около нея. – Ето. – Сидни

се запъти натам.

– Почакай – спря я Дмитрий. Мина пред нея и застана наче-

ло, а аз незабавно се строих зад малката ни група. Това беше

стандартното тактическо разположение на пазителите. Ние

я защитавахме, така както бихме постъпили с всеки морой.

Всичките ми по-ранни мисли за Лиса отлетяха от главата ми.

Вниманието ми бе изцяло съсредоточено върху настоящата

ситуация, а сетивата ми бяха нащрек в очакване на евентуал-

ната опасност. Видях, че Дмитрий реагира също като мен – и

двамата бяхме извадили сребърните си колове.

 110 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Къде отиваме? – попитах, докато избягвахме внимателно

корените и дупките по пътеката. Клоните драскаха ръцете ми.

– При хора, за които мога да гарантирам, че няма да ви из-

дадат – отвърна Сидни със суров глас.

На устните ми напираха още въпроси, когато внезапно

бях заслепена от ярка светлина. Очите ми бяха привикнали с

тъмнината и ненадейният блясък беше твърде рязка промяна.

Последва шумолене сред дърветата, усещане за множество

тела и когато зрението ми се възстанови, видях, че отвсякъде

съм заобиколена от вампирски лица.

 111 

Г л а в а 9

За щастие бяха лица на морои.

Това не ме спря да вдигна кола си и да приближа до Сид-

ни. Никой не ни нападна, но аз не промених позицията

си – макар че навярно нямаше значение. След като огледах по-

внимателно обстановката, установих, че сме заобиколени от

десетина души. Бяхме казали на Сидни, че сме добри бойци,

и не бяхме излъгали. Двамата с Дмитрий вероятно можехме

да се справим с групата без особено затруднение, въпреки че

неподходящият за битки терен щеше да ни затрудни. Освен

това открих, че групата не се състои изцяло от морои. Тези,

които бяха близо до нас, бяха морои, но застаналите около тях

бяха дампири. И светлината, която си помислих, че е от факла

или фенер, всъщност идваше от огнено кълбо, което държеше

една жена морой.

Друг морой пристъпи напред, на възраст приблизително

колкото Ейб, с гъста кестенява брада и със сребърен кол в

ръка. Част от съзнанието ми регистрира, че в сравнение с моя

колът му е с по-груба изработка, но заостреният му връх пред-

ставляваше същата заплаха. Погледът на мъжа обходи мен и

Дмитрий, след което и той сведе кола. Основният обект на лю-

бопитството му се оказа Сидни и той приближи внезапно към

нея. Ние с Дмитрий понечихме да го спрем, но други ръце се

протегнаха, за да спрат нас. Бях готова да се преборя с тях, но

замръзнах, когато Сидни промълви задавено:

– Почакай.

 112 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Брадатият морой хвана брадичката ѝ и извърна главата ѝ

така, че светлината да падне върху бузата ѝ и златната татуи-

ровка блесна. Той я пусна и отстъпи назад.

– Момиче лилия – промърмори.

Останалите видимо се отпуснаха, макар че коловете им ос-

таваха насочени към нас, готови да нападнат, ако ги предизви-

кат. Водачът на мороите насочи вниманието си от Сидни към

Дмитрий и мен.

– Дошли сте тук, за да се присъедините към нас? – попита

предпазливо.

– Нуждаем се от убежище – заговори Сидни, като докосна

леко гърлото си. – Те са преследвани от... от Опетнените.

Жената, която държеше огненото кълбо, доби скептично

изражение.

– По-скоро са шпиони на Опетнените.

– Кралицата на Опетнените е мъртва – продължи Сидни.

Кимна към мен. – Те смятат, че тя я е убила.

Тази част от мен, която изгаряше от любопитство, понечи

да заговори, но тутакси я накарах да млъкне. Все пак притежа-

вах достатъчно здрав разум, за да знам, че ще е най-добре да

оставя Сидни да се оправя в тази откачена ситуация. Не раз-

бирах какви ги приказваше. Когато обяви, че сме преследвани

от Опетнените, помислих, че се опитва да накара групата да

повярва, че по петите ни са стригои. Сега, след като спомена

кралицата, вече не бях толкова сигурна. Не бях и толкова си-

гурна дали беше много умно да ме представя като заподозряна

в убийство. Никак нямаше да се учудя, ако Кафявата брада

ме предадеше в опит да изкрънка някаква награда. Съдейки

по външния вид и дрехите му, щеше да му дойде много добре.

За моя изненада откровенията на Сидни извикаха усмивка

на лицето му.

– И така, още един узурпатор си отиде. Вече избрали ли са

нов?

– Не – поклати глава Сидни. – Много скоро ще има избори

и ще гласуват.

Усмивките по лицата на останалите тутакси бяха заменени

от презрителни изражения и възмутени мърморения относно

изборите. Не можах да се сдържа.

 113 

р и ш е л м и й д

– Как иначе да изберат нов крал или кралица?

– По истинския начин – отвърна най-близко стоящият до

мен дампир. – Както е ставало в древността. В битка на живот

и смърт.

Изчаках да чуя завършека на шегата, но този странен тип

явно беше съвсем сериозен. Исках да попитам Сидни в какво

ни беше забъркала, но изглежда вече бяхме минали успешно

проверката. Водачът им се обърна и закрачи по пътеката. Гру-