Последна саможертва

пата го последва, както и ние. Докато слушах разговора им,

смръщих леко вежди – и не само защото на карта бе заложен

животът ни. Заинтригува ме акцентът им. Служителят в моте-

ла имаше подчертан южняшки акцент, точно както би се очак-

вало в тази част на страната. Тези типове звучаха подобно, но

имаха малко по-различно произношение. Говорът им смътно

ми напомняше акцента на Дмитрий.

Бях толкова напрегната и притеснена, че не забелязах кол-

ко дълго сме вървели. Накрая пътеката ни изведе до нещо,

което приличаше на добре скрит лагер. В средата на широка

поляна гореше голям огън, около който беше насядала една

групичка. От едната страна бяха разпръснати постройки, ко-

ито се губеха в гората заедно с вече по-широката пътека. Би

било преувеличено да се каже, че приличаше на истинска ули-

ца, но създаваше илюзията за град или поне за село. Построй-

ките бяха малки и паянтови, но очевидно в тях се живееше

целогодишно. От другата страна на огъня хълмистата земя

се издигаше рязко нагоре, като се сливаше с Апалачите, за-

кривайки звездите. На проблясващата светлина на пламъците

виждах предната част на планината, изсечена от груби скали,

сред които бяха пръснати дървета, разделени от тъмни дупки.

Вниманието ми се върна отново към живите обитатели. Съ-

браната около огъня тълпа – около двадесетина души – при-

тихна, когато се появихме с ескорта си. Отначало забелязах

само броя им. Боецът в мен броеше противника и планираше

атаката. След това, както и преди малко, се вгледах внимател-

но в лицата им. Още морои, смесени с дампири. И – открити-

ето беше шок за мен – човешки същества.

При това не бяха захранващи. Е, поне не истински захран-

ващи. Дори в мрака можах да видя следите от малки ухапва-

 114 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

ния по някои от човешките шии, но съдейки по любопитните

им изражения, заключих, че не дават редовно кръв. Не бяха

отнесени, не приличаха на дрогирани. Бяха се смесили с мо-

роите и дампирите, седяха и разговаряха – очевидно цялата

група образуваше нещо като комуна. Запитах се дали тези

човеци не са като алхимиците. Може би и те имаха някакви

делови отношения с представителите на моята раса.

Стегнатите редици около нас започнаха да се разпръсват и

аз пристъпих по-близо до Сидни.

– Какво, за Бога, е всичко това?

– Съхранителите – отвърна тя с нисък глас.

– Съхранители? Какво означава това?

– Това означава – намеси се брадатият морой, – че за раз-

лика от твоите хора, ние все още спазваме древните традиции,

така както всички би трябвало да го правят.

Огледах тези „Съхранители“, облечени в опърпани дрехи,

и мръсните, босоноги деца. Имайки предвид колко далеч бя-

хме от цивилизацията – и колко тъмно беше извън обсега на

огъня, – бях готова да се обзаложа, че нямаха електричество.

Отворих уста, за да заявя, че според мен никой не би трябвало

да живее при такива условия. Тогава си спомних с каква леко-

та тези хора говореха за битки на живот и смърт и реших да

запазя мнението за себе си.

– Те защо са тук, Реймънд? – попита една жена, седнала

близо до огъня. Беше от човешката раса и говореше на брада-

тия морой по съвсем обикновен, свойски начин. Не се държе-

ше отнесено, както бе характерно за захранващите. Не прили-

чаше и на донякъде скованите разговори, които представите-

лите на моята раса водеха с алхимиците. – Към нас ли ще се

присъединят?

Реймънд поклати глава.

– Не. Опетнените ги преследват, защото са убили тяхната

кралица.

Сидни ме сръга, преди да успея да възразя. Стиснах зъби,

в очакване да бъда нападната. Вместо това с изненада устано-

вих, че тълпата ме гледа със смесица от благоговение и възхи-

щение, също като групата, която ни посрещна.

– Ще им дадем убежище – обясни Реймънд. Засия насреща

 115 

р и ш е л м и й д

ни, макар че не можех да определя дали одобрението му се

дължеше на факта, че сме убийци, или просто му харесваше

вниманието, с което го удостоиха. – Всички вие сте добре до-

шли да се присъедините към нас и да живеете тук. Има място

в пещерите.

Пещери? Извърнах глава към стръмните скали отвъд огъ-

ня и чак сега осъзнах какво всъщност представляват тъмните

дупки. Докато се взирах натам, неколцина от присъстващите

се оттеглиха за нощна почивка и изчезнаха в тъмните дебри

на планината.

– Просто искаме да останем тук... – заговори Сидни, докато

се опитвах да не издам ужаса, надигнал се в гърдите ми. Тя се

поколеба, което не беше изненадващо, имайки предвид колко

неясни бяха станали нашите планове. – Вероятно няколко дни.

– Можете да останете със семейството ми – обяви Реймънд

великодушно. – Дори и ти. – Последното бе адресирано към

Сидни и произнесено с тон, сякаш ѝ се правеше голяма услуга.

– Благодаря – отвърна тя. – За нас ще е чест да прекараме

нощта в къщата ти. – Осъзнах, че ударението на последната

дума се отнасяше за мен. Дървените постройки покрай праш-

ната пътека не изглеждаха особено луксозни, но бих предпо-

чела всяка една от тях пред пещерите.

Вълнението сред обитателите на селото, комуната или как-

вото и да беше това, се увеличаваше с всяка изминала минута.

Обсипваха ни с въпроси, като започнаха с обичайните неща