Последна саможертва

– Хей! – възмутих се аз. – Не ние сме тези с гащеризоните

и банджото.

– Роуз – рече Дмитрий предупредително и погледна много-

значително към вратата. – Внимавай. А и освен това видяхме

само един от тях с гащеризон.

– Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре – поде

Сидни, – мисля, че вашият начин на живот е по-добият. Да

 121 

р и ш е л м и й д

видя как човешки същества се смесват с всички тези... – При-

ятното и любезно изражение за пред Съхранителите беше из-

чезнало. Безцеремонният ѝ нрав взе връх. – Отвратително е.

Не искам да ви обидя.

– Не съм се обидила. – Потръпнах. – Повярвай ми, и аз се

чувствам по същия начин. Не мога да повярвам... не мога да

повярвам, че живеят така.

Тя кимна, очевидно благодарна, че споделях възгледите ѝ.

– Много повече ми допада това, че вие не се смесвате с

хората. Само че...

– Само че какво? – подканих я.

Тя доби смутено изражение.

– Въпреки че мороите, сред които живеете, не се женят за

представители на човешката раса, вие все пак общувате с тях

и живеете в градовете им. А тези тук не го правят.

– Което алхимиците предпочитат – досети се Дмитрий. –

Вие не одобрявате обичаите на тази група, но ви харесва, че

са изолирани от човешкото общество.

Сидни кимна.

– Колкото повече вампири живеят изолирани в горите, тол-

кова по-добре – дори и начинът им на живот да е шантав. Тези

създания общуват само помежду си и държат останалите на-

страни.

– Посредством враждебното си отношение? – попитах. Бя-

хме посрещнати от войнствена група и тя го очакваше. Всич-

ки бяха готови за битка: мороите, дампирите и хората.

– Надявам се да не е прекалено враждебно – отвърна тя

уклончиво.

– Но теб те пуснаха – рече Дмитрий. – Те познават алхими-

ците. Защо Сара те попита дали им носиш нещо?

– Защото ние точно това правим – обясни Сидни. – Редов-

но снабдяваме групи като тази с продоволствия – храна за

всички, лекарства за човешките същества. – Отново долових

презрението в гласа ѝ, но после внезапно притеснението го

измести. – Работата е там, че Сара е права, те сигурно очакват

посещение от алхимиците. Дано да имаме късмет и да не сме

тук, когато дойдат.

Тъкмо се канех да я уверя, че трябва да се крием само ня-

 122 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

колко дни, когато нещо от предишните ѝ думи привлече вни-

манието ми.

– Почакай. Ти каза „групи като тази“. Колко такива обще-

ства съществуват? – Обърнах се към Дмитрий. – Това не е

като алхимиците, нали? Нещо, което само малцина от вас зна-

ят и което се пази в тайна от нас?

Той поклати глава.

– И аз не по-малко от теб съм изненадан от всичко това.

– Някои от вашите водачи навярно знаят за Съхранителите,

но съвсем смътно – каза Сидни. – Без подробности. Без мес-

тонахождение. Тези групи се укриват много добре и могат да

се преместят начаса. Стоят настрани от вашите хора. Не ги

харесват.

Въздъхнах.

– Заради което няма да ни предадат. Ето защо са толкова

развълнувани, че може да съм убила Татяна. Между другото,

много ти благодаря за тази чест.

Сидни изобщо не се смути и явно нямаше намерение да се

извинява.

– Това ни осигурява защита. Както тази в момента. – Поти-

сна прозявката си. – А сега... Изтощена съм и няма да мога да

вникна в ничии налудничави планове – твои или на Ейб, – ако

не се наспя.

Знаех, че е уморена, но чак сега осъзнах колко много. Сид-

ни не беше като нас. Ние се нуждаем от сън, но ако се наложе-

ше, можехме да издържим без него. А тя беше будувала през

цялата нощ и се бе оказала в ситуации, съвсем непривични за

нея. Имаше вид, сякаш всеки миг ще заспи така, както си стои

права и облегната на стената. Извърнах се към Дмитрий. Той

вече ме гледаше.

– Смени? – попитах. Знаех, че не можем да си позволим да

останем на това място, без да се погрижим за сигурността си,

дори и да бяхме предполагаемите герои убийци на кралицата.

Той кимна.

– Ти поспи първа, а аз...

Вратата се отвори рязко и двамата с Дмитрий едва не ско-

чихме, готови за битка. Едно момиче дампир стоеше на прага и

ни гледаше кръвнишки. Беше няколко години по-малка от мен,

 123 

р и ш е л м и й д

навярно около възрастта на приятелката ми Джил Мастрано –

ученичка от „Свети Владимир“, която искаше да се научи да

се бие. На външен вид момичето приличаше донякъде на нея,

особено по стойката. Имаше силното и издължено телосложе-

ние на повечето дампири, а в момента цялата бе напрегната,

сякаш всеки миг ще се нахвърли върху нас. Тъмнокестенява-

та ѝ коса, в която проблясваха меднозлатисти кичури, навяр-

но изсветлели от слънцето, беше права и стигаше до кръста.

Имаше същите сини очи като Джошуа.

– И така – заговори тя, – значи вие сте големите герои,

превзели стаята ми.

– Анджелина? – предположих, като си спомних, че така

Джошуа бе нарекъл сестра си.

Момичето присви очи, явно недоволна, че знаех коя е.

– Да. – Огледа ме, без погледът ѝ да трепне, и явно не одо-

бри това, което видя. Сетне острият ѝ поглед се стрелна към

Дмитрий. Очаквах да омекне, да се поддаде на красотата му,

както повечето жени. Но, не. Той също получи своята доза

подозрение. Сетне вниманието ѝ отново се насочи към мен.

– Не го вярвам – обяви. – Ти си твърде мека. Твърде издо-

карана.