Последна саможертва

като имената ни, но много бързо преминаха към по-специфич-

ни подробности относно това, как точно съм убила Татяна.

От отговора на този порой от въпроси ме спаси жената от

човешката раса, която по-рано бе говорила с Реймънд. Тя ско-

чи и избута любопитните настрани.

– Достатъчно – скара се тя на останалите. – Става късно и

съм сигурна, че нашите гости са гладни.

Всъщност умирах от глад, но не бях сигурна дали съм дос-

татъчно отчаяна, за да ям яхния от опосуми или каквото там

включваше местната кухня. Думите на жената бяха посрещна-

ти с известно разочарование, но тя увери останалите, че утре

ще могат да поговорят с нас. Като се огледах, съзрях лек пур-

пурен проблясък. Изгревът. Групата морои, която се придър-

 116 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

жаше към „традициите“, със сигурност живееше по нощното

разписание, а това означаваше, че разполагаха само с още ня-

колко часа, преди да настане време за лягане.

Жената, която се представи като Сара, ни поведе по праш-

ната пътека. Реймънд извика, че скоро ще се видим. Докато

вървяхме, видяхме и други да се мотаят около порутените

постройки на път към леглата си. Навярно бяха събудени от

суматохата. Сара погледна към Сидни.

– Донесе ли ни нещо?

– Не – отвърна Сидни. – Тук съм само като техен придру-

жител.

Сара изглеждаше разочарована, но кимна.

– Важна задача.

Сидни се намръщи и сякаш още повече се притесни.

– Колко време е минало, откакто моите хора са ви носили

нещо?

– Няколко месеца – отвърна Сара след кратък размисъл.

Лицето на Сидни помръкна, но не каза нищо.

Сара най-сетне ни въведе в една от големите и добре из-

глеждащи къщи, макар че беше съвсем обикновена и постро-

ена от небоядисани дървени дъски. Вътре беше тъмно като в

рог и ние изчакахме, докато Сара запали старомодните фене-

ри. Бях права. Никакво електричество. Това внезапно ме нака-

ра да се запитам дали изобщо има и канализация.

Подът, както и стените, беше от дърво и покрит с ярки, ша-

рени килими. Явно се намирахме в нещо като кухня, дневна

и трапезария едновременно. В средата имаше голяма камина,

дървена маса със столове от едната страна и големи възглав-

ници от другата, които предположих, че изпълняват ролята

на дивани. До камината се виждаха стойки с окачени по тях

изсушени билки, които изпълваха стаята с особено ухание,

смесващо се с миризмата на горящи дърва. Върху стената в

дъното се виждаха три врати и Сара кимна към едната.

– Можете да спите в стаята на момичетата – рече.

– Благодаря – промърморих. Не бях особено сигурна дали

исках да видя какво представлява новото ни убежище. Вече

ми липсваше мотелът. Огледах с любопитство Сара. Изгле-

ждаше на възрастта на Реймънд и беше облечена в семпла,

 117 

р и ш е л м и й д

синя рокля, стигаща до коленете. Русата ѝ коса бе завързана

на опашка и ми се стори ниска, както обикновените предста-

вители на човешката раса.

– Ти икономка ли си на Реймънд? – Приличаше ми на та-

кава. По шията ѝ се виждаха няколко белега от ухапвания, но

явно не беше захранваща. Поне не изцяло. Може би в тази

комуна захранващите се използваха и за поддръжка на дома-

кинствата.

– Аз съм негова съпруга – усмихна се тя.

Беше истинско постижение за самообладанието ми, че из-

общо успях да смънкам едно:

– О!

Сидни ме стрелна предупредително: Не продължавай. Отно-

во стиснах челюсти и кимнах рязко, за да ѝ покажа, че разбирам.

Само дето не разбирах. Дампирите и мороите често имаха

връзки помежду си. За дампирите беше неизбежно. Постоян-

ните връзки бяха скандални, но не изцяло невъзможни.

Но морои и представители на човешката раса? Това бе

отвъд всякакви представи. Тези две раси не се смесваха от

векове. Преди много време от такива връзки са се родили

дампирите, но с развитието на съвременния свят мороите на-

пълно са се отказали от общуването (в интимно отношение) с

представителите на човешката раса. Ние, разбира се, живеех-

ме сред тях. Мороите и дампирите работеха заедно с хората,

купуваха си съседни къщи и очевидно поддържаха странни

взаимоотношения с тайни общества като това на алхимиците.

И разбира се, мороите се хранеха с човешка кръв – тъкмо в

това беше цялата работа. Ако държаха човеци близо до себе

си, то беше единствено защото са захранващи. Това бе уста-

новеното ниво на близост. Захранващите бяха храна – ясно

и просто. Храна, с която се отнасяха добре, но не и нещо, с

което се сприятеляваш. Морой да прави секс с дампир? Не-

обходимост за продължаване на расата. Морой да прави секс

с дампир и да пие от кръвта му? Мръсно и обидно. Морой да

прави секс с човешко същество, независимо дали пие или не

от кръвта му? Непонятно.

На този свят съществуваха малко неща, които можеха да

ме шокират или обидят. Имах твърде либерални възгледи, що

 118 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

се отнасяше до романтичните връзки, но мисълта за брак меж-

ду морой и човек направо ме разби. Нямаше значение дали

човекът беше захранващ – каквато явно бе Сара, – или някой

„над“ обикновените захранващи като Сидни. Човешките съ-

щества и мороите просто не се събираха. Това беше прими-

тивно и грешно, затова вече не се правеше. Е, поне в света, от

който идвах.