Последна саможертва

Тонът ѝ бе мек, а вниманието ѝ продължаваше да е насоче-

но към Джо.

– Как изглеждаше мороят? Опиши го.

По дървения под на коридора се разнесе потракване на ви-

соки токчета.

– Като всички! – Отвърна Джо. – Кълна се! Незабележим.

Обикновен. С изключение на ръката... моля ви оставете ме да

си вървя...

Ейдриън избута Лиса настрани, прекъсвайки контакта

между нея и Джо. Джо едва не се свлече на пода, а сетне се

 107 

р и ш е л м и й д

скова, когато погледът му се преплете с този на Ейдриън. Още

внушение, но в много по-малка доза, отколкото Лиса бе из-

ползвала.

– Забрави това – изсъска Ейдриън. – Никога не сме водили

този разговор.

– Ейдриън, какво...

Даниела прекрачи прага на дневната и се сепна от гледката,

разкрила се пред очите ѝ. Кристиан все още седеше на дивана,

но Ейдриън и Лиса бяха на сантиметри от Джо, чиято риза бе

мокра от пот.

– Какво става тук? – възкликна Даниела.

Ейдриън отстъпи назад и дари майка си с една от онези

свои очарователни усмивки, които разтапяха сърцата на тол-

кова много жени.

– Този младеж е дошъл да се види с теб, мамо. Казахме му

да те почака. Тъкмо излизахме.

Даниела плъзна поглед между сина си и Джо. Явно беше,

че се чувства объркана и смутена. Лиса се изненада от думите

на Ейдриън, че „тъкмо излизали“, но не го опроверга. Крис-

тиан също.

– Радвам се да ви видя – промърмори Лиса. Усмивката, с

която озари Даниела, беше не по-малко очарователна от тази

на Ейдриън. Джо изглеждаше напълно замаян. След последна-

та заповед на Ейдриън бедният портиер вероятно напълно бе

забравил как се е озовал в дома на семейство Ивашков.

Лиса и Кристиан побързаха да последват Ейдриън навън,

преди Даниела да успее да проговори.

– Какво, по дяволите, беше това? – попита Кристиан, ко-

гато тримата се озоваха навън. Не бях сигурна дали имаше

предвид стряскащата сила на внушението на Лиса, или онова,

което бе разкрил Джо.

– Не съм сигурен – отвърна Ейдриън мрачно. Нямаше и

следа от сърдечната му очарователна усмивка. – Но трябва да

поговорим с Михаил.

– Роуз.

Нежният глас на Дмитрий ме върна обратно в колата при

него и Сидни. Той несъмнено бе разпознал изражението на

лицето ми и знаеше какво става.

 108 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Всичко наред ли е там? – попита.

Знаех, че „там“ означава кралския двор, а не задната се-

далка на колата. Кимнах, макар че „наред“ не беше най-пра-

вилната дума за това, на което току-що бях станала свидетел.

На какво точно бях станала свидетел? На признание за лъ-

жесвидетелстване. Признание, което опровергаваше някои от

доказателствата срещу мен. Не ми пукаше, че Джо бе излъгал

заради безопасността на Ейдриън. Ейдриън не беше замесен

в убийството на Татяна. Исках да е чист от всякакви подозре-

ния. Но останалото? Някакъв „обикновен“ морой, който бе

платил на Джо да излъже за времето, когато съм била в стаята

си, лишавайки ме от алиби?

Преди да успея напълно да осмисля чутото, забелязах, че

колата спря. Изтласках информацията за Джо в дъното на съз-

нанието си и се опитах да осмисля сегашното ни положение.

Лаптопът на Сидни проблясваше на предната седалка, докато

тя търсеше нещо.

– Къде сме? – втренчих се през прозореца. На светлината

на фаровете видях една мрачна, затворена бензиностанция.

– В Олтсуд – отвърна Дмитрий.

Доколкото можех да видя, нямаше нищо друго освен бен-

зиностанцията.

– Последният град, в който бяхме, приличаше на Ню Йорк

в сравнение с този.

Сидни затвори лаптопа си. Подаде ми го и аз го оставих на

седалката до мен, близо до раниците, които тя по някакво чудо

бе успяла да грабне, когато е изхвърчала от мотела. Запали

двигателя и излезе от паркинга. Недалеч виждах светлините

на магистралата и очаквах тя да завие към нея. Вместо това тя

подмина бензиностанцията и продължи напред в мрака. Както

и по-рано, бяхме заобиколени от планини и по-малки гори.

Продължихме да се движим със скоростта на охлюв, докато

Сидни не видя тесен път, покрит с чакъл, който се губеше в

гората. Беше достатъчно широк, за да се движи една кола по

него, но и някак си не очаквах, че ще попаднем на оживен

трафик. Пътят ни отвеждаше все по-навътре в гората и макар

да не можех да видя лицето на Сидни, безпокойството ѝ се

усещаше съвсем явно в колата.

 109 

р и ш е л м и й д

Минутите се нижеха като часове, докато накрая тесният път

ни изведе на голяма поляна. Други коли – доста стари и потро-

шени – бяха паркирани там. Беше доста странно място за пар-

кинг, имайки предвид, че доколкото можех да различа, наоколо

се простираха само тъмни гори. Сидни изключи двигателя.

– В къмпинг ли се намираме? – попитах.

Тя не ми отговори. Вместо това погледна към Дмитрий.

– Наистина ли си толкова добър, колкото твърдят?

– Какво? – сепна се той.

– В схватките. Всички говорят за това, колко си опасен.

Наистина ли си толкова добър?

Дмитрий се замисли.

– Достатъчно добър.

Изсумтях.

– Много добър.

– Надявам се да е достатъчно – заяви Сидни и се протегна

към дръжката на вратата.

Аз също отворих моята врата.

– Няма ли да попиташ за мен?

– Вече зная колко си опасна – отвърна тя. – Виждала съм те.

Комплиментът ѝ не ми подейства особено успокоително,

докато пресичахме усамотения паркинг.