Последна саможертва

р и ш е л м и й д

– И така, какво става с Лиса? Какъв е великият ти план? –

Погледна към Сидни. – Роуз каза, че има нещо важно, което

трябва да направим.

– Не се и съмнявам – промърмори Сидни сухо. Дмитрий

отново ме погледна с любопитство.

Поех дълбоко дъх. Време беше да разкрия тайната, която

пазех още от предварителното ми изслушване.

– И така, хм, оказва се, че Лиса има брат или сестра. И

смятам, че трябва да открием него или нея.

Докато го изричах, успях да запазя тона си хладен и рав-

нодушен. Но сърцето ми сякаш щеше да се пръсне в гърдите.

Въпреки че разполагах с достатъчно време, за да осмисля

бележката на Татяна, изричането на думите на глас ги напра-

ви реални както никога досега. Това ме шокира, стовари се

върху мен с цялата тежест на значението, което тази инфор-

мация наистина имаше и как променяше всичко, в което сме

вярвали.

Разбира се, моят шок не беше нищо в сравнение с този на

спътниците ми. Точка за Роуз. Сидни не направи никакъв опит

да прикрие смайването си и ахна. Дори Дмитрий изглеждаше

донякъде стъписан.

След като се окопитиха, видях как се подготвят да възразят.

Или щяха да поискат доказателство, или просто да отхвърлят

идеята като абсурдна. Извадих бележката на Татяна и им я

прочетох на глас, а след това я дадох на Дмитрий да я поглед-

не. Разказах им за срещата си с призраците, когато неспокой-

ният дух на Татяна потвърди, че написаното е истина. Въпре-

ки това спътниците ми останаха скептични.

– Нямаш доказателство, че Татяна е написала бележката –

заяви Дмитрий.

– В архивите на алхимиците няма сведения за друг Драго-

мир – отсече Сидни.

И двамата изрекоха това, което очаквах да кажат. Дмитрий

беше от тези, които винаги подозираха номер или капан. Съм-

няваше се във всичко, което не бе подплатено с неопровержи-

мо доказателство. Сидни живееше в свят на факти и данни и

имаше непоклатима вяра в алхимиците и тяхната информация.

След като алхимиците не вярваха на това, тя също не вярваше.

 100 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Потвърждението на един призрак не беше убедително за нито

един от двамата.

– Наистина не виждам защо духът на Татяна би ме изма-

мил – настоях аз. – А и алхимиците не са вездесъщи. В бележ-

ката се казва, че това е много строго пазена от мороите тайна, следователно ще е тайна и за алхимиците.

Сидни изсумтя, възмутена от коментара ми, че алхимици-

те не са „вездесъщи“, но иначе остана мълчалива. Дмитрий

беше този, който искаше да знае повече, отказвайки да приеме

всичко на доверие, без други доказателства.

– Преди си ми казвала, че невинаги ти е ясно какво искат

да ти кажат призраците – изтъкна. – Може би не си я разбрала

правилно.

– Не зная... – Припомних си отново сериозното ѝ, прозрач-

но лице. – Мисля, че тя е написала тази бележка. Инстинктът

ми подсказва, че е била тя. – Присвих очи. – Знаеш, че и преди

съм била права. Можеш ли да ми повярваш и сега?

Той се втренчи в мен за няколко секунди, а аз издържах

погледа му, без да трепна. Както обикновено, по някакъв

свръхестествен начин знаех какво се случва. Цялата ситуа-

ция не беше за вярване, но той беше наясно, че съм права за

инстинктите си. Миналото бе доказало безпрогрешността им.

Без значение какво бе преживял, независимо от настоящите

противоречия помежду ни, той все още ме познаваше доста-

тъчно добре, за да ми повярва.

Бавно, почти неохотно, кимна.

– Но ако решим да търсим това извънбрачно дете, ще нару-

шим инструкциите на Лиса да стоим настрани.

– Ти вярваш в бележката? – възкликна Сидни. – И наистина

смяташ да се занимаваш с това?

В гърдите ми избухна гняв, който се постарах да прикрия.

Разбира се. Разбира се, че това щеше да е следващото препят-

ствие: неспособността на Дмитрий да наруши заповедите на

Лиса. Сидни се страхуваше от Ейб, което можех да разбера,

но притеснението на Дмитрий беше единствено заради благо-

родната рицарска клетва, която бе дал на Лиса. Поех дълбоко

дъх. Ако му заявях колко абсурдно смятам, че е поведението

му, нямаше да спечеля нищо.

 101 

р и ш е л м и й д

– Технически погледнато, да – подех в отговор на послед-

ните думи на Дмитрий. – Но ако наистина можем да докажем,

че тя не е единственият представител на рода Драгомир, мно-

го ще ѝ помогнем. Не можем да пренебрегнем възможността

и ако успеете да ме предпазите от неприятности, докато се

опитваме да го издирим – опитах се да не се намръщя при по-

следното, – тогава не би трябвало да има проблеми.

Дмитрий се замисли. Познаваше ме. Знаеше също, че ако

се наложи, бих използвала кръгова логика, за да постигна цел-

та си.

– Добре – рече накрая. Видях, че изражението му се про-

мени. Решението беше взето и оттук нататък щеше да се при-

държа към него. – Но откъде ще започнем? Не разполагаш с

никакви други следи, освен мистериозната бележка.

Беше нещо като дежа вю и ми напомни по-ранния разговор

на Лиса и Кристиан с Ейб, когато обсъждаха откъде да започ-

нат с разследването си. Явно с нея водехме успореден живот,

като и двете се опитвахме да разрешим невъзможна загадка,

следвайки неясна следа. Докато си припомнях техния разго-

вор, се опитвах да разсъждавам като Ейб: без догадки, само

очевидни заключения.