Последна саможертва

селено. Тежестта му и положението ми правеха всяко движе-

ние невъзможно. – Там щеше да бъде последното място, къде-

то щях да те търся. Вместо това знаех точно къде ще отидеш.

– Няма значение. Не се прави на такъв умник – процедих

 93 

р и ш е л м и й д

през стиснати зъби, опитвайки се да се измъкна от хватка-

та му. По дяволите! Беше умен. И отново близостта му ми

действаше объркващо. Преди малко и на него изглежда му бе

подействала по този начин, но очевидно бе научил урока си. –

Просто си имал късмет с предположението, това е всичко.

– Нямам нужда от късмет, Роза. Винаги ще те намеря. Така

че само от теб зависи дали нещата ще са трудни и доколко. –

В тона му прозвуча почти дружелюбна нотка, което правеше

всичко още по-абсурдно, имайки предвид ситуацията, в която

се намирахме. – Можем да продължаваме все така или да по-

стъпиш разумно и да останеш доброволно със Сидни и мен.

– Това не е разумно, а загуба на време!

Той се потеше от горещината и защото несъмнено бе тичал,

за да ме залови. Ейдриън използваше одеколон, който винаги

ми действаше замайващо, но естественото ухание на топлата

кожа на Дмитрий беше не по-малко опияняващо. Учудвах се

на себе си, че продължавах да забелязвам тези дребни неща –

а и ми въздействаха – дори когато с пълно основание му бях

бясна, задето ме държеше като пленница. Може би гневът ми

действаше възбуждащо.

– Колко пъти трябва да ти обяснявам логиката на това, ко-

ето правим? – попита той раздразнено.

– Докато ти писне. – Извих се към него, като отново се

опитах да разхлабя хватката му, но в резултат двамата се озо-

вахме още по-близо. Имах чувството, че този път номерът с

целувката няма да мине.

Той ме изправи на крака, като продължаваше да държи ръце-

те ми извити назад. Имах малко повече възможност за маневри-

ране, отколкото на земята, ала не достатъчно, че да се освободя.

Той бавно ме повлече към посоката, от която бях дошла.

– Няма да позволя на теб и на Сидни да пострадате заради

мен. Ще се погрижа за себе си, така че ме пусни! – продумах

задъхано, докато се запъвах с крака. Видях високо, тънко дър-

во, вдигнах единия си крак и го обвих около ствола му, което

послужи като спирачка за двама ни.

Дмитрий изпъшка и отпусна хватката си, за да ме освободи

от дървото. Това почти ми даде възможност за бягство, но не

успях да направя и две крачки, когато той отново ме хвана.

 94 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Роуз – рече уморено. – Не можеш да спечелиш.

– Как е лицето ти? – попитах. Не можех да видя никакви

белези на слабата светлина, но знаех, че юмрукът, който му

бях забила, утре щеше да проличи. Беше жалко да се загрозя-

ва красивото му лице, но щеше да му мине, а и навярно това

ще го научи да не се забърква с Роуз Хатауей.

Или пък не. Дмитрий отново ме повлече.

– Малко остава да те метна през рамо – предупреди ме.

– Бих искала да видя как ще го направиш.

– Как, мислиш, ще се почувства Лиса, ако те убият? – Ръ-

цете му се стегнаха и макар да имах чувството, че наистина

може да изпълни заплахата си да ме метне през рамо, в съ-

щото време подозирах, че иска да ме стресне. Толкова беше

разстроен. – Можеш ли да си представиш какво ще ѝ причини

твоята загуба?

За миг сякаш всичките ми бързи и резки отговори секна-

ха. Не исках да умра, но да рискувам живота си, означаваше

точно това: да рискувам моя живот. Ничий друг. При все това

знаех, че той е прав. Лиса щеше да бъде съсипана, ако нещо

се случеше с мен. И все пак... това беше риск, който трябваше

да поема.

– Имай ми малко доверие, другарю. Няма да ме убият – за-

явих упорито. – Ще остана жива.

Не беше отговорът, който очакваше. Промени хватката си.

– Има и по-добри начини да ѝ помогнеш, отколкото поред-

ната лудост, която замисляш.

Внезапно се отпуснах. Дмитрий се спъна, сварен неподгот-

вен от ненадейната ми липса на съпротива.

– Какво има? – попита, едновременно озадачен и подозри-

телен.

Взрях се в нощта, без да гледам към нещо конкретно. Вмес-

то това виждах Лиса и Ейб в кралския двор, припомних си

чувството на безсилие, обзело Лиса, както и копнежа ѝ да гла-

сува. Бележката на Татяна изплува в съзнанието ми и сякаш

чух гласа ѝ. Тя не е последният представител на фамилията

Драгомир. Има още един жив представител.

– Прав си – промълвих накрая.

– Прав за какво? – Дмитрий беше напълно шашнат. Това

 95 

р и ш е л м и й д

беше обичайната реакция на хората, когато се съгласявах с

нещо разумно.

– Ако хукна обратно към двора, с нищо няма да помогна

на Лиса.

Тишина. Не можех добре да видя изражението му, но веро-

ятно беше напълно сащисан.

– Ще се върна в мотела с теб и няма да бягам, за да отида

в двора. – Още един Драгомир. Трябваше да намеря другия

Драгомир. Поех дълбоко дъх. – Но няма да стоя със скръстени

ръце и да бездействам. Ще направя нещо за Лиса. И вие два-

мата със Сидни ще трябва да ми помогнете.

 96 

Г л а в а 8

Оказа се, че съм сбъркала в предположението си, че

местната полиция се състои от един полицай и куче.

Когато с Дмитрий се върнахме при мотела, видях на