Последна саможертва

За разлика от твоите хора, ние все още спазваме древ-

ните традиции.

Най-странното беше, че независимо колко грешно си ми-

слех, че е всичко това, Сидни би трябвало да е още повече

против, имайки предвид отвращението и ужаса, които изпит-

ваше към вампирите. При все това, предполагам, че се беше

подготвила, затова бе успяла да запази типичното си хладно и

невъзмутимо изражение. Тя не беше изненадана като Дмитрий

и мен, а бях сигурна, че той напълно споделя чувствата ми.

Просто умееше да ги прикрива много по-добре.

Някакво оживление пред вратата ме изтръгна от смайване-

то ми. Реймънд беше пристигнал и не беше сам. Момче дам-

пир на около осем години бе възседнало раменете му и едно

момиче морой приблизително на същата възраст подтичваше

до тях. Следваше ги доста хубава жена морой на около дваде-

сетина години, а зад нея пристъпваше много готин дампир на

моята възраст или най-много две години по-голям от мен.

Последваха представяния. Децата бяха Фил и Моли, а же-

ната морой се казваше Полет. Изглежда всички живееха тук,

но не можах да разбера какви са връзките помежду им, с из-

ключение на младежа на моята възраст. Той беше син на Сара

и Реймънд, Джошуа. Усмихваше ни се искрено – особено на

мен и Сидни, – а очите му ми напомняха за пронизващите,

кристалносини очи на Озера. Само че, докато членовете на се-

мейството на Кристиан имаха тъмни коси, Джошуа имаше пя-

съчноруса със златисти кичури. Трябваше да призная, че беше

страхотна комбинация, но онази шашната част на мозъка ми

отново ми напомни, че е бил роден от връзката между морой

и човек, а не от дампир и морой като мен. Крайният продукт

беше същият, но стигането до него си оставаше странно и не-

понятно за мен.

 119 

р и ш е л м и й д

– Ще ги настаня в твоята стая – каза Сара на Полет. – Оста-

налите от вас ще си поделят тавана.

Отне ми секунда, за да осъзная, че под „останалите от вас“

тя имаше предвид Полет, Джошуа, Моли и Фил. Погледнах

нагоре и видях, че наистина имаше нещо, което приличаше на

таванско помещение и обхващаше половината от ширината на

къщата. Не ми изглеждаше достатъчно голямо, за да побере

четирима души.

– Не искаме да ви притесняваме – изрече Дмитрий в тон с

мислите ми. През по-голямата част от горското ни приклю-

чение той бе останал мълчалив, запазвайки енергията си за

действия, а не за говорене. – И тук ще ни бъде добре.

– Не се тревожи за това – успокои го Джошуа и отново

ми се усмихна мило. – Ние нямаме нищо против. Анджелина

също няма да има.

– Кой? – попитах аз.

– Сестра ми.

Потиснах недоволната си гримаса. Петима ще се тъпчат в

някакво тясно подобие на таван, за да имаме ние самостоятел-

на стая.

– Благодаря ви – обади се Сидни. – Оценяваме гостоприем-

ството ви. И наистина няма да останем дълго. – Като оставим

настрана неприязънта им към света на вампирите, когато по-

желаят, алхимиците могат да бъдат любезни и очарователни.

– Жалко – натъжи се Джошуа.

– Престани да флиртуваш, Джош – сгълча го Сара. – Иска-

те ли да хапнете нещо, преди да си легнете? Мога да претопля

малко яхния. Ние хапнахме по-рано от нея с хляба, който По-

лет опече.

При думата яхния всичките ми опосумски страхове се за-

върнаха с пълна сила.

– Няма нужда – побързах да уверя любезната ни домаки-

ня. – На мен ще ми стигне и малко хляб.

– На мен също – присъедини се Дмитрий. Зачудих се дали

се опитва да им спести грижите, или споделя страховете ми.

Вероятно не беше последното. Дмитрий беше от този тип,

който можеш да захвърлиш в някой пущинак, и той пак щеше

да оцелее.

 120 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Полет очевидно беше опекла доста хляб и те ни оставиха

да си организираме пикник в малката ни стая с цял самун и

купа масло, което навярно Сара сама бе избила. Стаята беше с

размерите на моята в общежитието в „Свети Владимир“, с два

матрака на пода. Бяха прилежно застлани с юргани, които при

тези температури навярно не бяха използвани от месеци. До-

като дъвчех парче хляб, който се оказа изненадващо вкусен,

прокарах ръка по юрганите.

– Шарките ми напомнят на някои десени, които видях в Ру-

сия – отбелязах.

Дмитрий ги разгледа по-внимателно.

– Подобни са. Но не са съвсем същите.

– Това е еволюция на културата – обади се Сидни. Беше

уморена, но не чак толкова, че да се откаже от навика си да

образова. – Традиционните руски десени са били пренесени

тук и накрая са се смесили с типичните американски мотиви.

Леле.

– Хм, добре е да го зная. – Семейството ни бе оставило

сами, докато се приготвяше за лягане, и аз хвърлих предпаз-

лив поглед към открехнатата врата на стаята. С целия шум и

оживление там едва ли щяха да ни чуят, но за всеки случай

снижих глас. – Готова ли си да ни обясниш кои, по дяволите,

са тези хора?

Тя сви рамене.

– Съхранителите.

– Да, това вече го разбрах. А ние сме Опетнените. Звучи ми

като по-хубава дума за стригой.

– Не. – Сидни се облегна на дървената стена. – Стригоите

са Изгубените. Вие сте Опетнените, защото сте се присъеди-

нили към модерния свят и сте усвоили неговите обичаи, смес-

вайки ги с вашите вековни традиции.