Последна саможертва

Преди да го достигна, се ударих в невидима стена – силно.

Това едновременно блокира достъпа ми до него и ме отхвърли

назад. Препънах се и опитах да запазя равновесие, но вместо

това се приземих болезнено на пода. Да – сънищата си бяха

съвсем като реалността.

Метнах кръвнишки поглед към Робърт, изпълнена със сме-

сица от гняв и смут. Опитах се да скрия последното.

– Да не би да владееш магията на духа в комбинация с те-

лекинеза*?

Знаехме, че е възможно, но това бе умение, което Лиса и

* Телекинезата е способност на даден човек да премества предмети от

едно място на друго без физически контакт, само със силата на мисълта

си. – Бел. прев.

 127 

р и ш е л м и й д

Ейдриън все още не бяха усвоили. Всъщност никак не ми се

нравеше идеята, че Робърт притежава силата да хвърля пред-

мети наоколо и да създава невидими бариери. Само това ни

липсваше.

– Аз контролирам съня – отвърна Робърт загадъчно.

Виктор ме гледаше с онова самодоволно, пресметливо из-

ражение, което бе усъвършенствал. Осъзнала неизгодното си

положение, скочих на крака. Заех бойна стойка, тялото ми бе

напрегнато и готово, докато се питах дали Робърт ще държи

стената докрай.

– Свърши ли с буйстването? – попита Виктор. – Разговорът

ни ще е много по-приятен, ако се държиш като цивилизована

личност.

– Няма за какво да си говоря с теб – отсякох. – Единстве-

ното, което смятам да направя, е да те открия в реалния свят и

да те завлека обратно в затвора.

– Очарователно – промърмори Виктор. – Може да ни на-

станят в обща килия.

Потръпнах.

– Да – продължи той. – Зная всичко за случилото се. Горка-

та Татяна. Каква трагедия. Каква загуба.

Подигравателният му, мелодраматичен тон ме наведе на

една мисъл.

– Ти... ти нямаш нищо общо с това, нали? – Бягството на

Виктор от затвора бе предизвикало доста страх и паника сред

мороите. Бяха убедени, че идва, за да си отмъсти на всички

тях. Знаейки истината за бягството му, не обръщах внимание

на подобни приказки, като предположих, че просто се е скрил

някъде. Сега си спомних, че някога той искаше да вдигне ре-

волюция сред мороите, и се зачудих дали убиецът на крали-

цата всъщност не е най-злият негодник, когото някога съм

познавала.

Виктор изсумтя.

– Едва ли. – Скръсти ръце зад гърба си и закрачи из стаята,

преструвайки се, че разглежда картините. Отново се запитах

докъде се простира защитната стена на Робърт. – Имам мно-

го по-изтънчени методи за постигане на целите си. Не бих се

унижил дотам, че да прибягна до нещо подобно... нито пък ти.

 128 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Канех се да изтъкна, че психическият му тормоз над Лиса

едва ли би могъл да се нарече изтънчен метод, но последните

му думи привлякоха вниманието ми.

– Не вярваш, че аз съм го извършила?

Той ме погледна от мястото си. Беше се спрял пред карти-

на, изобразяваща мъж с бомбе и бастун.

– Разбира се, че не. Ти никога не би направила нещо, което

изисква толкова внимателно планиране. И ако това, което чух

за местопрестъплението, е вярно, никога не би оставила тол-

кова много улики след себе си.

Думите му съдържаха едновременно обида и комплимент.

– Е, благодаря за доверието. Бях се разтревожила какво ще

си помислиш. – Това ми спечели усмивка и аз скръстих ръце

пред гърдите си. – И откъде вие двамата знаете за случилото

се в двора? Шпиони ли имате?

– Подобни неща се разпространяват много бързо в света

на мороите – отвърна Виктор. – Не съм чак толкова откъснат

от всичко. Узнах за убийството ѝ почти веднага, след като се

случи. Както и за изключително впечатляващото ти бягство.

По-голямата част от вниманието ми остана приковано вър-

ху Виктор, но стрелнах набързо с поглед и Робърт. Той ос-

таваше мълчалив, празното, отнесено изражение в очите му

ме караше да се питам дали въобще осъзнава ставащото око-

ло него. От вида му по гръбнака винаги ме полазваха ледени

тръпки. Той беше най-яркият пример за ужасните последици

от използването на магията на духа.

– А на теб какво ти пука? – троснах се аз. – И защо, по дя-

волите, ме безпокоиш в сънищата ми?

Виктор възобнови разходката си, сетне се спря и прокара

върховете на пръстите си по гладката, дървена повърхност на

арфата.

– Защото се интересувам изключително много от полити-

ката на мороите. И бих искал да разбера кои са отговорни за

убийството и каква е играта им.

Ухилих се самодоволно.

– Май те е яд, че този път за разнообразие някой друг, а не

ти, дърпа конците. – Не говорех буквално.

Той отдръпна ръката си от струните на арфата и я отпусна

 129 

р и ш е л м и й д

покрай тялото си. Прикова острите си очи в мен, същите бле-

дозелени очи като на Лиса.

– Остроумните ти забележки няма да те отведат до никъде.

Имаш две възможности: или да ни позволиш да ти помогнем,

или да откажеш.

– Ти си последната личност, от която бих поискала помощ.

Не се нуждая от нея.

– Да. Изглежда нещата се развиват доста добре за теб,

след като сега си издирван беглец и се намираш в компания-

та на мъж, когото още смятат за стригой. – Виктор замълча

многозначително. – Разбира се, сигурен съм, че нямаш нищо

против въпросната компания. Знаеш, че ако ви намеря, бих

могъл да ви застрелям и да бъда приветстван и приет обрат-