Последна саможертва

Издокарана? Наистина ли? Не се чувствах така, не и в бой-

ните си дънки и тениската. Макар че, като огледах дрехите ѝ,

бих могла да я разбера. Бяха чисти, но дънките явно са видели

доста, защото на коленете бяха прокъсани. Може би в срав-

нение с нея наистина изглеждах наконтена. Разбира се, ако

някой заслужаваше титлата „издокарана“, то това бе Сидни.

Дрехите ѝ бяха подходящи за бизнес среща, а и напоследък

не се беше впускала в ръкопашни схватки, нито беше бягала

от затвор.

Но Анджелина не ѝ обърна особено внимание. Имах чув-

ството, че момичето се различаваше от масата тук, беше раз-

личен тип от онези човешки създания, които се женеха за Съх-

ранителите. Алхимиците им носеха продукти и си заминаваха.

Всъщност те бяха нещо като захранващи за тези хора, което

беше доста объркващо. Съхранителите изпитваха повече ува-

жение към представителите на човешката раса, на които хора-

та от моята раса гледаха отвисоко.

 124 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Както и да е, не знаех какво да кажа на Анджелина. Не ми

се нравеше да ме наричат мека или да поставят под съмнение

бойните ми умения. В мен припламна искра на раздразнение,

но нямаше да причиня неприятности, като се спречкам с дъ-

щерята на домакините ни, нито пък щях да започна да си из-

мислям подробности за убийството на Татяна. Така че просто

свих рамене.

– Външният вид често лъже – осветлих я.

– Да – кимна Анджелина студено. – Така е.

Приближи с наперена походка до скрина в ъгъла и извади

нещо, което приличаше на нощница.

– Съветвам те да не разхвърляш леглото ми – предупреди

ме. Погледна към Сидни, която бе седнала на другия матрак. –

Не ми пука какво ще направиш с това на Полет.

– Полет сестра ли ти е? – попитах, опитвайки се да си изя-

сня роднинските връзки в това семейство.

Изглежда, не можех да кажа нещо по-обидно.

– Разбира се, че не – сряза ме Анджелина, излезе и затръш-

на вратата. Втренчих се изумено в нея.

Сидни се прозина и се протегна върху леглото си.

– Полет навярно е... любовница на Реймънд. Не зная. Ме-

треса.

– Какво? – възкликнах. Морой женен за жена от човешката

раса, с любовница морой. Не бях сигурна колко още можех да

понеса. – И живее със семейството му?

– Не ме моли да ти го обяснявам. Не искам да зная повече

за извратения ви начин на живот.

– Това не е мой начин на живот – троснах се аз.

Не след дълго дойде Сара, за да се извини за държанието

на Анджелина и да попита дали се нуждаем от нещо друго.

Уверих я, че всичко е наред, и горещо ѝ благодарих за гос-

топриемството. След като тя си отиде, двамата с Дмитрий си

разпределихме смените за сън. Предпочитах и двамата да ос-

танем будни, особено след като бях почти сигурна, че Андже-

лина не би се поколебала да пререже нечие гърло, докато нищо

неподозиращата жертва спи. Но се нуждаехме от почивка, а и

бях уверена, че и двамата щяхме да реагираме незабавно, ако

някой нахлуеше в стаята.

 125 

р и ш е л м и й д

И така оставих Дмитрий да поеме първата смяна и се сгу-

ших под завивките в леглото на Анджелина, като се опитах да

не го „разхвърлям“. Беше изненадващо удобно. Или може би

просто бях много уморена. Успях да забравя за тревогите си

относно екзекуцията, изгубените роднини и вампирите пла-

нинци. Заспах дълбоко и започнах да сънувам... но не беше

обикновен сън. Беше различен от моя вътрешен свят, съпро-

воден с усещането, че е едновременно реалност и фантазия.

Озовах се в сън, предизвикан от магията на духа.

Ейдриън!

Мисълта ме развълнува. Той ми липсваше и нямах търпе-

ние да поговоря директно с него след всичко, което се бе слу-

чило в двора. По време на бягството нямаше много време за

приказки и след този странен горски свят, в който бях попад-

нала, наистина имах нужда от частица нормална цивилизация.

Светът в съня ми започна да се оформя, ставайки все по-

ясен и по-ясен. Беше място, което не бях виждала – официа-

лен салон с кресла и дивани, по които бяха пръснати бледо-

лилави копринени индийски възглавнички. По стените висяха

картини с маслени бои, а в ъгъла бе подпряна голяма арфа.

Много отдавна бях разбрала, че не мога да предвидя къде ще

ме изпрати Ейдриън – или какво ще ме накара да облека. За

щастие бях в джинси и тениска, а медальонът със синия ми

назар висеше около врата ми.

Озърнах се нетърпеливо за него, за да го прегърна. Ала,

докато погледът ми обхождаше стаята, не лицето на Ейдриън

изникна пред мен.

Беше това на Робърт Дору.

И Виктор Дашков беше с него.

 126 

Г л а в а 1 0

Когато гаджето ти посещава сънищата ти, научаваш

някои неща. Едно от най-важните е, че физическият

контакт насън е съвсем същият както наяве. Като да

кажем да целунеш някого. Двамата с Ейдриън си бяхме разме-

нили доста целувки насън, достатъчно страстни, за да възпла-

менят тялото ми и да събудят желание за нещо повече. Въпре-

ки че никога не съм нападала някого насън, съм готова да се

обзаложа, че един юмрук в съня ще е също толкова болезнен

както истинския.

Хвърлих се без колебание към Виктор, като не бях сигурна

дали искам да го цапардосам, или удуша. И двете идеи ми се

струваха добри. Но не направих нито едното, нито другото.