Последна саможертва

Без да се колебая, бутнах изоставената количка с пособи-

ята за чистене пред вратата и се затичах с все сили надолу по

коридора. Две секунди по-късно вратата се отвори и чух вик

на раздразнение – както и много, много неприлична дума на

руски, – когато той налетя на количката. Щяха да са му нужни

само няколко секунди, за да я избута встрани, но това беше

всичко, от което се нуждаех. Хукнах надолу по извитите стъл-

би и след миг се озовах във вехтото фоайе, където отегченият

администратор четеше книга. Едва не се изстреля от стола си,

когато профучах край него.

– Един тип ме преследва! – изкрещях и се насочих към вра-

тата.

Служителят не ми приличаше на някой, който би се опитал

да спре Дмитрий, а и имах чувството, че Дмитрий не би спрял

дори и типът да го помоли. В краен случай мъжът щеше да се

обади в полицията. В този град това, което се наричаше „ПО-

ЛИЦИЯ“, навярно се състоеше от един полицай и куче.

Както и да е, това вече не беше моя грижа. Бях избягала от

мотела и в момента се намирах насред заспал планински град,

чиито улици тънеха в сенки. Дмитрий може би беше точно зад

мен, но докато потъвах в близката гора, бях уверена, че няма

да ми е трудно да му се изплъзна в мрака.

 78 

Г л а в а 7

Проблемът беше, че разбира се, много скоро се изгу-

бих в тъмнината.

След като бях живяла сред пустошта на Монтана,

бях свикнала с това нощта да те поглъща, щом се озовеш сред

по-нецивилизовано място. Дори бях свикнала да бродя сред

гъсталаците и дебрите на горите. Но теренът на „Свети Вла-

димир“ ми беше познат. Горите на Западна Вирджиния бяха

нови и чужди за мен и аз напълно изгубих ориентация.

След като се уверих, че съм се отдалечила на достатъчно

разстояние от мотела, спрях и се огледах. Нощните твари бръм-

чаха и пееха, а потискащата лятна влага ме обви като с мокро

одеяло. Взирайки се през балдахина от листата на дърветата,

зърнах нощното небе, обсипано с блестящи звезди, недокос-

нато от светлините на цивилизацията. Изпълнена с усещането

на оцелял сред дивата природа, се вгледах изучаващо в звезди-

те, докато не съзрях Голямата мечка, до нея Малката мечка и

Полярната звезда. Така определих накъде е север. Планините,

през които минахме със Сидни, се намираха на изток, така че

определено нямах желание да се насоча в тази посока. Стори

ми се логично, че ако се отправя на север, накрая ще стигна до

междущатска магистрала и пеша или на автостоп ще се добера

отново до цивилизацията. Планът ми не беше от най-железните,

но не беше и най-лошият от всички, хрумвали ми досега.

Не бях облечена подходящо за нощен преход из гората, но

след като очите ми свикнаха с тъмнината, успявах да избегна

 79 

р и ш е л м и й д

дърветата и другите препятствия. Щеше да е много по-лесно

да поема по тясното шосе, извеждащо от града, но тъкмо това

би очаквал от мен и Дмитрий.

И така, аз закрачих по-уверено на север, следвайки въ-

трешния си ритъм. Сега, след като разполагах с времето си и

никакви пазители не се опитваха да ме арестуват, реших, че

моментът е подходящ да проверя Лиса. Проникнах в съзнани-

ето ѝ и я открих в сградата, където се помещаваше главната

квартира на пазителите. Седеше в един коридор със столове,

подредени покрай стената. Наблизо седяха и други морои,

включително Кристиан и Таша.

– Ще ви разпитват най-усърдно – рече Таша. – Особено

теб. – Това беше насочено към Кристиан. – Ти би бил начело

в списъка ми от заподозрени, ако нещо внезапно се взриви. –

Явно така смятаха всички. От загриженото изражение на ли-

цето ѝ разбрах, че Таша не по-малко от мен е била изненадана

от бягството ми. Дори приятелите ми все още да не я бяха

посветили в цялата история, тя навярно бе свързала повечето

неща – и най-малкото, кой стои зад всичко.

Кристиан я удостои с възможно най-очарователната си ус-

мивка, като хлапе, опитващо се да се измъкне от нежелания

разпит.

– Вече навярно са разбрали, че взривът не е бил причинен

от магия – рече. – Пазителите сигурно са изследвали всеки

сантиметър от онези статуи. – Не каза нищо повече, не и на

публично място, но Лиса мислеше също като него. Пазителите

вече сигурно знаеха, че експлозията не е следствие от магията

с елементите. Дори и приятелите ми да бяха начело на заподо-

зрените, властите щяха да продължат да се чудят – също като

мен – как едни тийнейджъри са се снабдили с С4.

Лиса кимна в знак на съгласие и покри ръката на Кристиан

със своята.

– Ще се справим.

Мислите ѝ се върнаха към Дмитрий и мен, докато тя се пита-

ше дали всичко е минало по план. Не можеше да се съсредоточи

върху намирането на убиеца на Татяна, докато не се увереше,

че сме в безопасност. Също както за мен, и за нея бягството от

затвора беше труден избор: освобождаването ме излагаше на

 80 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

много по-голяма опасност, отколкото да остана зад решетките.

Емоциите ѝ бяха объркани, неспокойни и малко по-диви, откол-

кото ми се нравеше. Толкова много дух, осъзнах. Тя изразходва

твърде много от магията. Докато бяхме в Академията, тя се

справяше с последствията с лекарства, а по-късно чрез само-