Последна саможертва

спътници на света, заключих, че няма смисъл да очаквам ис-

тински разговор през следващите три часа. Реших, че всяко

зло е за добро, защото така можех да проверя какво става при

Лиса. Все още бях на тръни заради бягството си, за да пре-

карам много време в главата ѝ, така че само щях да надникна

набързо в дворцовия живот.

 70 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Както бе предсказал Дмитрий, пазителите много скоро

бяха възстановили реда. Имаше заповед никой да не напус-

ка двора и всички, които имаха връзка с мен, бяха подробно

разпитани. Работата беше, че те до един имаха алиби. Всички

бяха видели приятелите ми на погребението – или, в случая с

Ейб, си мислеха, че са го видели. Две момичета се заклеха, че

са били с Ейдриън, което предположих, е резултат от още една

доза внушение. През връзката усещах задоволството на Лиса,

докато объркването на пазителите все повече нарастваше.

Въпреки че тя не знаеше кога ще я проверя, ми изпрати съ-

общение по връзката: Не се тревожи, Роуз. Ще се погрижа

за всичко. Ще изчистим името ти.

Отпуснах се в седалката на колата. Не бях сигурна как да се

чувствам в тази ситуация. През целия си живот аз съм се гри-

жила за нея. Аз я защитавах от всякакви опасности и правех

и невъзможното, за да я предпазя от каквито и да е заплахи. А

сега ролите ни се бяха разменили. Тя бе преминала през голе-

ми изпитания заради мен, докато спасяваше Дмитрий, а що се

отнася до това бягство, аз бях в нейните ръце – и очевидно в

ръцете на всички останали. Това противоречеше на всичките

ми инстинкти и адски ме тормозеше. Не бях свикнала другите

да ме закрилят, а най-малко тя.

Разпитите все още продължаваха и още не беше дошъл ре-

дът на Лиса, но нещо ми подсказваше, че на приятелите ми

ще им се размине. Нямаше да ги накажат заради бягството

ми и за момента опасност грозеше единствено мен, което и

предпочитах.

Западна Вирджиния може и да беше много хубава, както

твърдеше Сидни, но не успях да оценя красотата ѝ, защото

пристигнахме в полунощ. През по-голямата част от времето

имах чувството, че пътуваме през планини, изкачвахме се

нагоре и се спускахме надолу, докато се носехме по стръмни

шосета с остри завои и минавахме през тунели. След поч-

ти три часа влязохме в някакъв мижав град с един светофар

и ресторант, над който висеше табела с лаконичен надпис:

„ВЕЧЕРЯ“. През последния час почти нямаше движение по

пътя, което наистина беше най-важното нещо. Не ни бяха

проследили.

 71 

р и ш е л м и й д

Сидни ни закара до сграда с табела „МОТЕЛ“. Очевидно,

що се отнасяше до имената, в този град бяха доста пестеливи

и се придържаха към същността. Нямаше да се изненадам, ако

всъщност се наричаше просто ГРАД. Докато прекосявахме пар-

кинга на мотела, с изненада установих колко ме болят краката.

Всъщност цялото тяло ме болеше и копнеех за сън. От начало-

то на това приключение беше изминал почти половин ден.

Сидни ни регистрира под фалшиви имена, а съненият слу-

жител на рецепцията не зададе никакви въпроси. Поехме по

коридор, който не беше съвсем мръсен, но не беше и място,

до което би се доближила някоя кралска особа. До една от

стените бе оставена количка с парцали и препарати за чисте-

не, сякаш някой се е отказал по средата на чистенето и я бе

зарязал там. Сидни спря внезапно пред вратата на една стая

и ни подаде ключа. Осъзнах, че тя се насочва към друга стая.

– Няма ли да сме заедно? – попитах.

– Хей, ако ви хванат, нямам никакво желание да съм близо

до вас – отвърна ми тя с усмивка. Освен това имах чувство-

то, че няма никакво желание да спи в една стая с „дяволски

създания на мрака“. – Но ще съм наблизо. Утре сутринта ще

поговорим.

Това ме накара да осъзная още нещо. Погледнах Дмитрий.

– Двамата ще сме в една стая?

Сидни сви рамене.

– Така по-добре ще се защитавате.

Тя ни остави с типичния си рязък маниер, а ние с Дмитрий

се спогледахме за кратко, преди да влезем в стаята. Както ос-

таналата част на мотела, и тя беше далеч от лукса, но ставаше.

Килимът бе износен, но цял. Оцених вялия напън за украса под

формата на една доста грозна картина, изобразяваща круши.

Малкият прозорец изглеждаше тъжен. Имаше само едно легло.

Дмитрий погледна към резето и веригата на вратата, после

се отпусна върху единствения стол в стаята. Беше дървен, с

права облегалка, но от държанието на Дмитрий можеше да се

каже, че е най-удобното нещо на света. Изражението му все

още беше бдително и напрегнато, но забелязах, че умората бе

започнала да си казва думата. За него нощта също бе дълга.

Приседнах на ръба на леглото.

 72 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– И сега какво?

– Сега ще чакаме – отвърна той.

– Какво?

– Лиса и останалите да изчистят името ти и да открият кой

е убил кралицата.

Очаквах повече обяснения, но получих само мълчание. За-

почвах да губя търпение. Направо не можех да повярвам. Тази

вечер проявих най-голямото търпение, на което бях способна,

като предполагах, че Дмитрий ме води към някаква мистери-

озна мисия, за да помогна да се разреши убийството. Когато

каза, че ще чакаме, със сигурност нямаше предвид, че просто