Последна саможертва

Когато влязох, не бях обърнала особено внимание, но сега

забелязах, че сме в хонда акорд – поредната обикновена кола.

Освен това видях, че няма ключ в стартера.

– С жица ли я запали? – попитах, сетне перифразирах въ-

проса. – Открадна ли я?

– Имаш интересен набор от морални принципи – отбеляза

той. – Да се нахлуе в затвор – няма нищо нередно. Но кражба-

та на кола те възмущава.

– По-скоро съм изненадана, отколкото възмутена – про-

мърморих и се облегнах на седалката. Въздъхнах. – Страху-

вах се... ами, за един момент се изплаших, че няма да дойдеш.

Че са те заловили или нещо такова.

– Не. Прекарах по-голямата част от времето си да дебна и

търся подходяща кола.

Последваха няколко минути в мълчание.

– Не попита как е минало при мен – изтъкнах, леко засегната.

 64 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Нямаше нужда. Ти си тук. Само това има значение.

– Бих се.

– Виждам. Ръкавът ти е скъсан.

Погледнах надолу. Да, скъсан беше. Освен това в лудешко-

то си препускане бях изгубила шапката си. Не че беше голяма

загуба.

– Не искаш ли да разбереш нещо за схватката?

Очите му останаха приковани в пътя пред нас.

– Вече зная. Повалила си противника си. Направила си го

бързо и добре. Защото наистина си добра.

За миг се замислих над думите му. Бяха изречени сухо и

делово... при все това ме накараха леко да се усмихна.

– Добре. И сега какво, генерале? Не мислиш ли, че те ще

проверят докладите за откраднатите коли и ще научат регис-

трационния ни номер?

– Вероятно. Но дотогава ние ще имаме нова кола – такава,

за която няма да имат никаква информация.

Намръщих се.

– И как ще стане това?

– След няколко часа имаме среща с някого.

– По дяволите! Наистина мразя да съм последната, която

узнава всичко.

След „няколко часа“ се озовахме в Роуаноук, Вирджиния.

Дотук по-голямата част от пътуването бе преминала без ни-

какви произшествия. Но когато градът се появи, забелязах, че

Дмитрий следи табелите, докато откри тази, която търсеше.

Излезе от магистралата, като продължаваше да се оглежда за

евентуални преследвачи, но не откри такива. Стигнахме до

една търговска улица и той подкара към ресторант на „Мак-

доналдс“, който се отличаваше ясно от останалите заведения.

– Предполагам, че това не е почивка, за да хапнем? – по-

питах.

– Това – отвърна ми Дмитрий – е мястото, откъдето ще взе-

мем следващата ни кола.

Продължи към паркинга, докато се оглеждаше за нещо, ма-

кар да си нямах идея за какво точно. Забелязах го миг преди

него. В далечния край на паркинга видях жена, която се бе

облегнала върху светлокафяв джип с гръб към нас. Не можех

 65 

р и ш е л м и й д

да видя много от нея, освен че носеше тъмна риза и имаше

разрошена руса коса, която стигаше почти до раменете ѝ.

Дмитрий паркира на мястото до нейния автомобил и аз из-

хвръкнах от нашия в секундата, в която той удари спирачките.

Познах я дори преди да се извърне.

– Сидни? – Името прозвуча като въпрос, макар да знаех

със сигурност, че е тя.

Главата ѝ се обърна и аз видях познатото лице – човешко

лице – с кафяви очи, които ставаха кехлибарени на слънчева

светлина, и бледата златна татуировка на бузата ѝ.

– Здравей, Роуз – рече тя и върху устните ѝ затрептя тъжна

усмивка. Вдигна торбичка на „Макдоналдс“. – Предположих,

че си гладна.

 66 

Г л а в а 6

Наистина, като се замислиш, появата на Сидни не беше

кой знае колко по-странна от половината от нещата,

които ми се случваха напоследък. Сидни беше алхи-

мик. Бях се запознала с нея в Русия, когато се опитвах да на-

меря и убия Дмитрий. Тя беше на моята възраст и мразеше,

че е разпределена на стаж там, макар че определено оценявах

помощта ѝ. Както Дмитрий бе отбелязал по-рано, алхимиците

щяха да помогнат на мороите да ме открият и заловят. Въпре-

ки това, съдейки по напрежението, което се излъчваше от нея

и Дмитрий в колата, беше очевидно, че тя ни помага в това

бягство.

С огромно усилие отложих задаването на въпросите за по-

подходящ момент. Ние все още бяхме бегълци, несъмнено все

още ни преследваха. Колата на Сидни беше чисто нова хонда

CR-V с регистрационни номера от Луизиана и стикер за кола

под наем.

– Какво става, по дяволите? – попитах. – Да не би това

дръзко бягство да се спонсорира от „Хонда“? – Когато не по-

лучих отговор, минах на следващия въпрос: – В Ню Орлиънс

ли отиваме? – Там беше новото назначение на Сидни. Раз-

глеждането на забележителностите беше последното нещо,

което ме вълнуваше в момента, но след като се налага да бя-

гаш, по-добре да е на някое готино, много отдалечено място.

– Не – отвърна тя, като излезе на заден от мястото, където

бе паркирала. – Отиваме в Западна Вирджиния.

 67 

р и ш е л м и й д

Изгледах остро Дмитрий, който седеше на задната седалка,

с надеждата, че ще я опровергае. Не го направи.

– Предполагам, че под „Западна Вирджиния“ всъщност

имаш предвид „Хаваите“ – подметнах. – Или някое също тол-

кова вълнуващо място.

– Честно казано, смятам, че за момента е по-добре да из-

бягваш вълненията – изтъкна Сидни. Джипиес устройството

на колата я упъти към следващата отбивка, извеждайки ни об-

ратно към магистрала I-81. Тя леко се намръщи. – А и всъщ-