Последна саможертва

ход, макар че всеки мускул в тялото ми бе напрегнат и готов за

атака. Аз трябва да нападна първа. Аз трябва да контролирам

ситуацията.

Подходящият момент бе секунди преди предполагаемият от

мен момент, в който преследвачът ми щеше да направи първото

си движение. Скочих и го хвърлих – оказа се дампир, когото не

познавах – срещу най-близката кола. Да. Изненадах го. Разбира

се, изненадата беше взаимна, когато алармата на колата запищя

в нощта. Трепнах, опитвайки се да не обръщам внимание на

пронизителните звуци, докато стоварвах юмрука си отляво в

челюстта на жертвата си. Трябваше да го обезвредя.

От силата на юмрука ми главата му се удари в колата, но

той го понесе по начин, достоен за възхищение, като се изви

назад в опит да се освободи. Беше силен и аз леко се олюлях,

но не толкова, че да изгубя равновесие. Компенсирах силата

със скорост. Отбягвах ловко всяка негова атака, но това не

беше достатъчно. Онази глупава кола продължаваше да пищи

и накрая щеше да привлече вниманието на другите пазители

или на полицията. Или на охраната на мола.

Стрелнах се напред и заобиколих едната страна на колата,

а той се спусна след мен, после спря, когато се озовахме от

двете противоположни страни. Все едно две деца си играе-

ха на гоненица. Имитирахме взаимно движенията си, докато

той се опитваше да отгатне в коя посока ще поема. На мъж-

дивата светлина видях нещо изненадващо, затъкнато в колана

му: пистолет. Кръвта ми се вледени. Пазителите бяха обуче-

ни да си служат с огнестрелни оръжия, но рядко ги носеха.

Сребърният кол беше нашето предпочитано оръжие. В крайна

сметка работата ни беше да убиваме стригои и пистолетите

не бяха ефективни за целта. Но срещу мен? Да. Пистолетът

щеше да го улесни, но имах чувството, че той ще се поколебае

да го използва. Пищящата аларма можеше да бъде обяснена,

 62 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

ако някой неочаквано приближи, но изстрел? Това неминуемо

щеше да предизвика обаждане в полицията. Този тип нямаше

да стреля, ако имаше друг начин, но щеше да го направи, ако

не му остане избор. Това трябваше да приключи по-скоро.

Накрая се предвижих към предната част на колата. Той се

опита да ме пресрещне, но тогава го изненадах, като скочих

върху капака (защото, честно, на този етап едва ли алармата

можеше да стане по-шумна). Възползвайки се от мига, докато

все още имах това предимство, се хвърлих от колата върху

него и го проснах в целия му ръст на земята. Притиснах ко-

рема му с тежестта на тялото си и обвих ръце около врата му.

Той се изви в опит да ме отхвърли и почти успя. Но в крайна

сметка липсата на въздух си каза думата. Спря да се движи и

изпадна в безсъзнание. Пуснах го.

За един кратък миг в съзнанието ми се мярна картината от

бягството ми от кралския двор, когато използвах същата тех-

ника върху Мередит. Отново я видях да лежи върху земята и

ме прободе същото чувство на вина. Побързах да го пропъдя.

Мередит беше добре. Мередит дори не беше тук. Нищо от оно-

ва нямаше значение. Единствено имаше значение, че този тип

беше извън строя и аз трябваше да се махна оттук. Веднага.

Без да се огледам, за да проверя дали идват и други, хукнах

през паркинга към киното. Спрях се чак когато се отдалечих

достатъчно от виещата кола и използвах друга за прикритие.

Не видях никой да тича натам, но на входа на паркинга, близо

до мола, изглежда имаше някакво оживление. Не останах, за

да разбера какво става. Каквото и да беше, не би могло да е

добре за мен.

Две минути по-късно вече бях пред входа на киното, задъ-

хана повече от страх, отколкото от изтощение. Да издържам

на бягане, беше нещо, на което се бях научила благодарение

на Дмитрий. Но къде беше Дмитрий? Посетителите се трупа-

ха около входа. Докато чакаха за билети или обсъждаха фил-

ма, който току-що бяха гледали, някои ми хвърляха странни

погледи, учудени от раздърпания ми външен вид. Никъде ня-

маше и следа от Дмитрий.

Нямах часовник. Колко време беше минало, откакто се раз-

делихме? Със сигурност не и половин час. Помотах се пред

 63 

р и ш е л м и й д

киното, като се стараех да не се отделям от тълпата, оглеждай-

ки се за Дмитрий или за още преследвачи. Нищо. Минутите се

нижеха. Бръкнах в джоба и докоснах листчето с телефонния

номер. Продължи без мен, бе казал той. Продължи без мен и

се обади на този номер. Разбира се, нямах мобилен телефон,

но това в момента беше най-малкият ми проблем...

– Роуз!

Една кола спря до тротоара. Дмитрий се бе навел от про-

зореца и аз едва не припаднах от облекчение. Добре де, бях

далеч от припадъка. Всъщност не си губих времето, забързах

към него и скочих на седалката до него. Без да промълви нито

дума, той даде газ и ние профучахме по улицата обратно към

главното шосе.

Отначало не си проговорихме. Той беше толкова напушен

и напрегнат, че сигурно щеше да избухне и от най-малката

провокация. Караше бързо, но не толкова, че да привлече вни-

манието на полицаите, като през цялото време поглеждаше в

огледалото за обратно виждане.

– Има ли някой зад нас? – попитах накрая, когато се вляхме

в трафика по магистралата.

– Не забелязвам. Ще им отнеме известно време, докато раз-

берат с каква кола сме.