Последна саможертва

гам, че сега не беше най-подходящото време да го обсъжда-

ме – особено след като не възнамерявах двамата да останем

заедно за дълго.

Неколцина бяха дошли да видят взривената стена, но никой

от пазителите все още не се бе появил. Дмитрий премина през

 51 

р и ш е л м и й д

зейналата в стената дупка също толкова впечатляващо, както

и Еди, когато профуча през дървената бариера, заграждаща

пътя пред портала на затвора Тарасов, само че хондата сивик

не се справи така добре с неравния, тревист терен, както джи-

път в Аляска. Проблемът, когато правиш собствен изход, е, че

не върви заедно с ново шосе. Имаше някои неща, невъзможни

дори и за Ейб.

– Защо колата за бягството ни е хонда сивик? – попитах. –

Не е особено добра за изровени черни пътища.

Дмитрий не ме погледна, а продължи да управлява колата

по неравния път към главното шосе.

– Защото хондите сивик са най-разпространените коли на-

около и не привличат вниманието. А и това би трябвало да е

единственият черен път, по който ще минем. Като стигнем ма-

гистралата, ще се отдалечим колкото се може повече от крал-

ския двор... преди да изоставим колата, разбира се.

– Да изоставим... – Поклатих глава и реших да замълча.

Стигнахме до прашно шосе, което ми се стори като най-глад-

кото място на земята в сравнение с онзи друсащ старт. – Виж,

след като вече се измъкнахме от двора, искам да знаеш, че бях

напълно сериозна, когато казах, че не искам да идваш с мен.

Оценявам помощта ти за бягството. Наистина. Но да се мота-

еш в моята компания, не е най-добрата услуга, която можеш да

си направиш. Ще преследват мен много повече, отколкото теб.

Ако сега поемеш по своя път, ще можеш да живееш някъде

сред човешката раса, а не да бъдеш третиран като лаборатор-

но животно. Дори има вероятност да можеш да се върнеш в

двора. Таша ще се застъпи за теб.

Дмитрий дълго време не каза нищо. Това ме влудяваше.

Не бях от тези, които издържаха дълго на тишина. Винаги

у мен се събуждаше желание да бърборя, за да я запълня.

Освен това, колкото по-дълго седях в тази кола, толкова по-

вече осъзнавах, че аз съм сама с Дмитрий. Бяхме изцяло

и напълно сами за пръв път, откакто той отново бе станал

дампир. Чувствах се като глупачка, но въпреки риска и всич-

ки опасности... ами, аз все още бях запленена от него. От

Дмитрий се излъчваше нещо толкова могъщо и завладяващо.

Дори когато ме вбесяваше. Все още го намирах за привлека-

 52 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

телен. Може би адреналинът, който пулсираше в мен, ми бе

размътил мозъка.

Каквото и да беше, бях погълната не само от физическите

му данни – макар че те определено ми въздействаха. Коса-

та му, лицето му, близостта му, уханието му... Усещах ги и

всичко това караше кръвта ми да кипи. Но Дмитрий отвътре –

Дмитрий, който преди малко бе повел една малка армия, на-

хлула в затвора – ме пленяваше също толкова силно. Отне ми

миг, за да разбера защо чувството бе толкова силно: отново

виждах стария Дмитрий, онзи, за който се боях, че си е оти-

шъл завинаги. Не беше. Беше се върнал.

Най-после той заговори.

– Няма да те оставя. Нито един от „логичните аргументи на

Роуз“ няма да ме убеди. А ако се опиташ да избягаш от мен,

ще те намеря.

Не се съмнявах, че можеше, което правеше положението

още по-смущаващо.

– Но защо? Аз не искам да си с мен. – Все още бях при-

влечена от него, ала това не променяше факта, че той ме бе

наранил, като скъса с мен. Бе ме отхвърлил и трябваше да

го изхвърля от сърцето си, особено ако исках да продължа с

Ейдриън. Да изчистя името си и да живея нормален живот, в

този миг изглеждаше съвсем далечна възможност, но ако все

пак станеше, исках да мога да се върна при Ейдриън с отво-

рени обятия.

– Няма значение какво искаш ти – заяви той. – Или какво

искам аз. Лиса ме помоли да те пазя.

– Хей, нямам нужда някой да ме...

– И – продължи Дмитрий – не се отмятам от онова, което ѝ

обещах. Заклех се да ѝ служа и да изпълнявам през останалата

част от живота си всичко, което тя ме помоли. Ако поиска от

мен да съм твой бодигард, то това и ще бъда. – Удостои ме с

един от застрашителните си погледи. – Няма никакви изгледи

в скоро време да се отървеш от мен.

 53 

Г л а в а 5

Исках да се махна от Дмитрий не само заради труд-

ното ни романтично минало. Говорех сериозно, ко-

гато казах, че не искам да си навлича неприятности

заради мен. Ако пазителите ме открият, съдбата ми нямаше

да бъде по-различна от досегашната. Но Дмитрий? Той бе на-

правил стъпки по пътя към приемането, макар все още малки

и неуверени. Разбира се, голяма част от постигнатото вече бе

разрушено, но шансът му за нормален живот не беше изцяло

провален. Ако не искаше да живее в кралския двор или сред

хората, можеше да се върне в Сибир, при семейството си. Там,

в онази затънтена част на света, ще бъде трудно да го открият.

А като се имаше предвид колко близки бяха всички в общ-

ността, щяха да се постараят да го защитят на всяка цена, ако

някой се опита да го залови. Да остане с мен, определено беше

грешният избор. Трябваше да го убедя.

– Зная какво си мислиш – рече Дмитрий, след като пътува-

хме вече час.