Последна саможертва

прелъстяването за Дмитрий и мен. Тъй като Ейдриън не ме

беше облякъл за съня, явно моето подсъзнание е диктувало

как да се появя. Бях донякъде шашната, че е избрало точно

тази дреха.

 141 

р и ш е л м и й д

– О... – Внезапно се почувствах засрамена, но не знаех

защо. – В момента дрехите ми са доста скапани. Предполагам,

че съм искала нещо готино.

– Е, стои ти добре. – Пръстите на Ейдриън се плъзнаха по

презрамката. – Наистина добре.

Дори и в съня докосването на пръста му накара кожата ми

да настръхне.

– Внимавай, Ивашков. Нямаме време за това.

– Ние спим. Какво друго бихме могли да правим?

Целувката му заглуши протестите ми. Отдадох ѝ се. Едната

му ръка се спусна отстрани по бедрото ми и приближи ръба

на роклята. Беше ми нужна цялата психична енергия да убедя

себе си, че ако вдигне роклята нагоре, едва ли ще е от полза за

изчистване на името ми. Отдръпнах се неохотно.

– Ние ще открием кой е убил Татяна – заявих, опитвайки се

да успокоя накъсаното си дишане.

– Няма „ние“ – възрази той, като отглас на собствените ми

думи към Виктор. – Аз. И Лиса. И Кристиан. И останалите ни

не толкова печени приятели. – Погали косата ми, сетне отново

ме привлече по-близо и ме целуна леко по бузата. – Не се тре-

вожи, малък дампир. Ти се пази. Просто стой там, където си.

– Не мога. Не го ли разбираш? Не мога просто да седя и

да не правя нищо. – Думите изскочиха от устата ми, преди да

успея да ги спра. Беше лесно да негодувам срещу бездейст-

вието си пред Дмитрий, но с Ейдриън... трябваше да го убе-

дя, както и всички останали в двора, да повярват, че правя

„правилното нещо“.

– Трябва. Ние ще се погрижим за теб. – Той не разбираше,

осъзнах. Не разбираше колко отчаяно се нуждаех да помогна.

При все това не можех да не призная, че намеренията му бяха

добри. Той си мислеше, че да се грижи за мен, е голяма рабо-

та. Искаше да съм в безопасност. Но всъщност не разбираше

колко мъчително е бездействието за мен. – Ще открием убиеца

на Татяна и ще им попречим да направят... да направят това,

което искат. Може да отнеме много време, но ще се справим.

– Време... – промълвих, притиснала глава до гърдите му.

Реших, че няма смисъл да споря. И без това явно нямаше на-

чин да убедя нито него, нито приятелите си. Сега имах друга

 142 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

цел. Толкова много за вършене, а толкова малко време. Огле-

дах околния пейзаж, който той бе създал за мен. Още в нача-

лото бях забелязала дърветата и цветята, но чак сега осъзнах,

че се намираме в църковния двор – какъвто беше преди взри-

вовете на Ейб. Статуята на кралица Александра си беше цяла

и невредима – дългата ѝ коса и благите очи, обезсмъртени в

камъка. Разследването на убиеца в момента наистина беше в

ръцете на приятелите ми, но Ейдриън беше прав, че може да

отнеме известно време. Въздъхнах. – Време. Нуждаем се от

повече време.

Ейдриън се отдръпна леко.

– Хм? Какво каза?

Вгледах се в него и прехапах устни, докато милион мисли

се вихреха в главата ми. Сетне отклоних поглед към Алек-

сандра и взех решение, чудейки се дали с това не поставям

нов рекорд по глупост. Извърнах се отново към Ейдриън и

стиснах ръката му.

– Казах, че се нуждаем от повече време. И зная как ще го

спечелим... но... ами, има нещо, което трябва да направиш за-

ради мен. И, хм, засега трябва да си траеш пред Лиса...

Имах достатъчно време, за да инструктирам Ейдриън –

който беше шокиран, както и очаквах, – преди Дмитрий да ме

събуди, за да поема смяната си. Разменихме си няколко думи.

Както обикновено, лицето му беше сурово и напрегнато, но

аз забелязах малките бръчици на умора по него. Не исках да

го притеснявам – още не, – разказвайки му за срещата ми с

Виктор и Робърт. Да не споменавам какво бях накарала Ей-

дриън да направи току-що. По-късно щеше да има достатъчно

време за откровения. Дмитрий заспа веднага, а Сидни дори

не помръдна. Завиждах ѝ, че спи пълноценно, но не можах да

сдържа усмивката си, докато в стаята ставаше все по-светло.

След всичките ни нощни приключения, без да се усети дори,

тя бе преминала на вампирското разписание.

Разбира се, Лиса спазваше същото разписание, което оз-

начаваше, че не мога да я посетя по време на дежурството

си, което беше добре. Трябваше да съм нащрек в тази шанта-

ва комуна, в която се бяхме озовали. Тези Съхранители може

би нямаше да ни предадат, но това не ги правеше безобидни.

 143 

р и ш е л м и й д

Освен това не бях забравила и страховете на Сидни заради

неочакваните посещения на алхимиците.

Когато за останалия свят настъпи късният следобед, чух,

че в къщата настана раздвижване. Докоснах нежно Дмитрий

по рамото и той мигом скочи.

– Кротко – успокоих го, неспособна да скрия усмивката

си. – Просто те събуждам. Струва ми се, че нашите горски

приятели стават.

Този път гласовете събудиха Сидни. Тя се претърколи с

лице към нас и присви очи от светлината, нахлуваща през не

добре закрития прозорец.

– Колко е часът? – попита и се протегна.

– Не съм сигурна. – Нямах часовник. – Минава обяд. Три?

Четири?

Тя седна в леглото почти толкова бързо, колкото и Дмитрий.

– Следобед ли е вече? – Слънчевата светлина беше доста-