Последна саможертва

между ни – харесва те.

Обърнах се изумено към нея.

– Откъде знаеш? Да не би да ти е дал бележка по време на

час или нещо подобно?

Тя завъртя очи.

– Не. Но вие двамата с Дмитрий сте истински богове за

обитателите на лагера.

 149 

р и ш е л м и й д

– Ние сме външни – напомних ѝ. – Опетнени.

– Не. Единият е ренегат стригой, а другият – убиец на

кралица. Въпреки че ни посрещнаха с южняшко очарование

и гостоприемство, онези хора могат да бъдат истински дива-

ци. Гледат с възхищение всеки, който умее да се бие. И като

се има предвид колко хилави са повечето от тях, вие двамата

сте... ами... най-горещите парчета, които са се появявали тук

от доста време.

– А ти не си ли горещо парче? – поинтересувах се.

– Това е без значение – заяви тя, но се изчерви от думите

ми. – Алхимиците не ги интересуват. Ние не се бием. Те ни

мислят за слабаци.

Припомних си възторжените лица и трябваше да призная,

че голяма част от тях бяха загрубели и уморени. Но не всички.

– Семейството на Реймънд изглежда добре – изтъкнах. Чух

как Дмитрий изсумтя. Несъмнено бе приел думите ми като

доказателство, че се свалям с Джошуа.

– Да – съгласи се Сидни. – Защото те навярно са най-ва-

жната фамилия тук. Хранят се по-добре и сигурно не работят

толкова много под палещото слънце. Такива неща имат значе-

ние за външността.

Докато пътувахме, нямаше повече разговори за флирту-

ване. Не след дълго пристигнахме в Рубисвил, който беше

зловещо подобен на първия град, в който отседнахме. Когато

спряхме пред това, което навярно беше единствената бензи-

ностанция в Рубисвил, Сидни изтича вътре, за да зададе ня-

колко въпроса. Върна се и докладва, че наистина имало кафе-

не, където можела да включи лаптопа си и да потърси нужната

ни информация.

Тя си поръча кафе, а ние седнахме с нея. Бяхме твърде

заситени от закуската, за да си поръчаме каквото и да било.

След няколко презрителни погледа от сервитьорката, която

очевидно ни сметна за безпарични безделници, ние с Дмитрий

решихме да се поразходим из града. Сидни изглеждаше почти

толкова доволна от решението ни, както и сервитьорката. Не

мисля, че ѝ се нравеше да се мотаем наоколо.

Доста бях мърморила на Сидни против Западна Вирджи-

ния, но трябваше да призная, че природата наоколо бе кра-

 150 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

сива. Извисяващите се в небесата дървета, отрупани с летни

листа, обгръщаха града в зелената си прегръдка. Отвъд тях

се издигаха планините, много различни от онези в близост до

„Свети Владимир“, с които бях израснала. Тези тук бяха въл-

нисти и зелени, обрасли с гъсти дървета. Повечето от пла-

нините, заобикалящи „Свети Владимир“, бяха каменисти, с

назъбени върхове, често покрити със сняг. Като се замислих

за Монтана, ме налегна странно чувство на носталгия. Имаше

голяма вероятност никога повече да не видя Академията. Ако

щях да прекарам остатъка от живота си като беглец, „Свети

Владимир“ щеше да е последното място, където бих могла да

отида. А ако ме заловят, ами... тогава определено никога пове-

че нямаше да видя Монтана.

– Или което и да е друго място – промърморих на глас,

преди да се усетя.

– Хм? – попита Дмитрий.

– Тъкмо си мислех какво ще стане, ако пазителите ни наме-

рят. Никога досега не съм осъзнавала още колко много неща

искам да направя и да видя. Внезапно всичко това се оказва

заложено на карта, разбираш ли? – Отдръпнахме се от улич-

ното платно, когато един оранжев пикап профуча покрай нас.

Отзад седяха деца, явно в лятна ваканция, които крещяха и се

смееха. – Добре, да предположим, че името ми не се изчисти

и никога не намерим истинския убиец. Какво ще стане в най-

добрия случай? Вечно ще бягам и ще се крия. Това ще бъде

животът ми. Май не ми остава нищо друго, освен да отида да

живея със Съхранителите.

– Не мисля, че ще се стигне дотам – рече Дмитрий. – Ейб и

Сидни ще ти помогнат да си намериш някое безопасно място.

– А съществува ли изобщо безопасно място? Наистина

безопасно? Ейдриън каза, че пазителите са засилили търсене-

то ни. Навярно в тяхна помощ действат не само алхимиците,

но и властите на хората. Без значение къде ще отидем, винаги

ще съществува риск да ни видят. Тогава ще трябва пак да се

местим. И така ще е завинаги.

– Но ще си жива – изтъкна той. – Само това има значение.

Радвай се на това, което имаш, на всеки малък детайл, където

и да си. Не мисли за това, къде не си.

 151 

р и ш е л м и й д

– Да – съгласих се, опитвайки се да последвам съвета му.

Небето ми се стори малко по-синьо, а птиците – малко по-

шумни. – Предполагам, че не бива да хленча за местата, за

които съм мечтала, но няма да видя. Трябва да съм благодар-

на, че изобщо мога да виждам нещо. И че не живея в пещера.

Дмитрий ме погледна и се усмихна. Нещо неразгадаемо се

мярна в очите му.

– Къде искаш да отидеш?

– Сега ли? – огледах се, преценявайки възможностите ни.

Имаше магазин за въдици и всякакви рибарски принадлеж-

ности, дрогерия и сладкарница за сладолед. Имах чувството,

че тъкмо нея трябваше да посетя, преди да напусна града.

– Не, по света.

Стрелнах го предпазливо с поглед.

– Сидни ще се вкисне, ако потеглим за Истанбул или някое

подобно място.