Последна саможертва

Това вече ми спечели гръмогласен смях.

– Нямах точно това предвид. Да вървим.

Последвах го към това, което приличаше на магазин за рибар-

ски принадлежности, а после забелязах една малка сграда, сгушена

зад него. Естествено, острият му поглед бе забелязал това, което

аз бях пропуснала – навярно защото се бях съсредоточила върху

сладоледа. ОБЩЕСТВЕНА БИБЛИОТЕКА НА РУБИСВИЛ.

– Леле! – шашнах се. – Едно от малкото предимства на това,

да си се дипломирал, е, че не ти се налага да посещаваш подобни

места.

– Вътре сигурно има климатик – изтъкна той.

Погледнах към влажното ми от потта горнище и забелязах,

че кожата ми леко се е зачервила. Тъй като бях мургава, рядко

изгарях, но тук слънцето беше доста силно – дори и толкова

късно през деня.

– Води ме – реших.

Библиотеката се оказа божествено прохладна, макар че

беше доста по-малка от тази в „Свети Владимир“. С някакъв

свръхестествен усет (или може би с помощта на десетичната

класификация на Дюи*), Дмитрий ни поведе към секцията за

* Система за библиотечна класификация, разработена от Мелвил Дюи

през 1876 г., известна у нас като УДК. – Бел. прев.

 152 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

пътешествия, която съдържаше десетина книги, три от които

бяха за Западна Вирджиния. Намръщи се.

– Не е точно това, което очаквах. – Огледа лавицата два

пъти, сетне измъкна голяма книга в ярка подвързия със загла-

вие „Стоте най-добри места на света, които си заслужава да

посетите“.

Седнахме с кръстосани крака на пода и той ми подаде кни-

гата.

– Няма начин, другарю – възразих решително. – Зная, че

книгите са пътуване на въображението, но не мисля, че днес

съм настроена за това.

– Просто я вземи – настоя той. – Затвори очи и отгърни

наслуки някоя страница.

Струваше ми се глупаво, като се има предвид какво се случ-

ваше в живота ни, но изражението на лицето му показваше, че

говори сериозно. За да му доставя удоволствие, затворих очи,

избрах една страница някъде в средата и отворих книгата.

– Мичъл, Южна Дакота? – възкликнах високо, но си спом-

них, че се намирам в библиотека, и снижих глас. – От всички

места на света, точно това е сред първите сто?

Той отново се усмихваше. Бях забравила колко ми липсва-

ше усмивката му.

– Чети.

– Разположен на деветдесет минути отвъд Сиукс Фолс, Ми-

чъл е домът на Корн Палъс. – Погледнах го слисано. – Корн

Палъс?

Дмитрий се приближи до мен и се наведе, за да погледне

снимките.

– Мислех, че е направен от царевични люспи – отбеляза.

На снимката се виждаше нещо, което напомняше на сграда от

Близкия изток – или дори Русия, – с кули и куполи, приличащи

на луковица.

– Аз също. Бих го посетила – додадох неохотно. – Обзала-

гам се, че там има страхотни тениски.

– И – рече Дмитрий с лукави искри в очите – се обзалагам,

че никакви пазители няма да ни търсят там.

Не си дадох труд да сподавя смеха си, като си представих

как живеем като бегълци в Корн Палъс през остатъка от жи-

 153 

р и ш е л м и й д

вота си. Веселието ми ни спечели недоволен поглед от биб-

лиотекарката и ние притихнахме. Сега беше ред на Дмитрий.

Сао Паоло, Бразилия. После отново бях аз: Хонолулу. Пре-

листвахме книгата отпред назад и обратно и не след дълго се

озовахме легнали един до друг на пода, споделяйки смесените

си реакции, докато продължавахме „световното турне на въ-

ображението“. Ръцете и краката ни едва се докосваха.

Ако някой ми беше казал преди четиридесет и осем часа,

че ще лежа на пода в библиотеката с Дмитрий и ще чета пъте-

водител, щях да му заявя, че е луд. Още по-шантаво беше, че

осъзнах, че правя нещо обикновено и нормално с него. Откак-

то се бяхме запознали, животът и на двама ни беше изпълнен

само с тайни и опасности. И наистина те все още бяха основ-

ното в него. Но през тези спокойни два часа времето сякаш бе

спряло своя ход. Помежду ни цареше хармония и разбирател-

ство. Бяхме приятели.

– Флоренция, Италия – прочетох. Снимки на натруфени

църкви и галерии изпълваха страницата. – Сидни мечтае да

отиде там. Всъщност иска да учи там. Ако Ейб може да го

уреди, мисля, че ще му служи до гроб.

– Тя и сега е доста послушна – отбеляза Дмитрий. – Не я

познавам добре, но съм сигурен, че Ейб я държи с нещо.

– Измъкна я от Русия и уреди да се върне обратно в Ща-

тите.

Той поклати глава.

– Трябва да е нещо повече от това. Алхимиците са лоялни

към правилата на обществото им. Те не ни харесват. Тя го при-

крива – те са обучени на това, – но всяка минута със Съхра-

нителите е мъчение за нея. Трябва да има много сериозна при-

чина, за да ни помага и да предава началниците си. Явно му е

много задължена. – Двамата се умълчахме за миг, питайки се

каква ли мистериозна услуга ѝ бе направил баща ми. – Макар

че това не е важно. Тя ни помага и само това има значение... и

вероятно трябва да се връщаме при нея.

Знаех, че е прав, но не ми се искаше да тръгвам. Предпочи-

тах да останем тук, сред това илюзорно спокойствие и безо-

пасност, където можех да си представям, че някой ден ще видя

Партенона или дори Корн Палъс. Подадох му книгата.

 154 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Само още веднъж.

Той отвори наслуки. Усмивката му помръкна.

– Санкт Петербург.