Последна саможертва

В гърдите ми се надигна странна смесица от емоции. Нос-

талгия – защото градът беше красив. Тъга – защото пребива-

ването ми бе помрачено от ужасната задача, заради която бях

отишла там.

Дмитрий се взира дълго в страницата със замислено из-

ражение. Помислих си, че въпреки оживлението му от преди

малко, той навярно изпитваше същото, което аз към Монтана:

нашите стари любими места сега бяха забранени за нас.

Смушках го нежно.

– Хей, радвай се на това, което имаш, и на мястото, където

си! Не мисли за мястото, където не си.

Той затвори неохотно книгата и отклони поглед от нея.

– Как поумня толкова – подразни ме.

– Имах добър учител. – Усмихнахме се един на друг. Хрум-

на ми нещо. През цялото това време си мислех, че той ми по-

мага в бягството заради заповедите на Лиса. Може би имаше

нещо повече. – Заради това ли избяга с мен? – попитах. – За

да видиш колкото се може повече от света?

Изненадата му не трая дълго.

– Ти нямаш нужда от мен, за да поумнееш, Роуз. Справяш

се отлично и сама. Да, отчасти и заради това. Навярно биха

ме приели обратно, но съществува риск това да не стане. След

като... след като бях стригой... – Заекна леко, докато изгова-

ряше думите. – Започнах да гледам на живота по нов начин.

Отне ми известно време. И все още не съм се отърсил от ста-

рите представи. Говорим, че трябва да се съсредоточим върху

настоящето, не върху бъдещето, но миналото е това, което ме

преследва. Лица. Кошмари. Но колкото повече се отдалеча-

вам от този свят на смърт, с толкова по-голямо желание искам

да прегърна живота. Мириса на тези книги, уханието на пар-

фюма ти. Начина, по който светлината струи през прозореца.

Дори вкуса на закуската в дома на Съхранителите.

– Ето че си станал поет.

– Не, просто започнах да осъзнавам истината. Уважавам

закона и правилата, по които се ръководи нашето общество,

 155 

р и ш е л м и й д

но няма начин да рискувам да погубя живота си, затворен в

някоя килия точно когато отново съм го открил. И аз исках да

избягам. Заради това ти помагам. Заради това и...

– Какво? – Вгледах се напрегнато в него. Отчаяно ми се

искаше да не бе такъв майстор в прикриването на чувствата.

Познавах го добре, разбирах го. Но той все още умееше да

крие някои неща от мен.

Дмитрий се надигна и седна, като избягваше погледа ми.

– Няма значение. Да се връщаме при Сидни и да видим дали

не е открила нещо... макар че, колкото и да ми е неприятно да

го кажа, мисля, че не е много вероятно.

– Зная. – Изправих се с него, като не спирах да се чудя как-

во още щеше да каже. – Тя навярно вече се е отказала и сега

играе някоя игра на компютъра.

Запътихме се обратно към кафенето, като спряхме за крат-

ко в сладкарницата за сладолед. Да го ядем, докато вървим,

си беше истинско предизвикателство. Слънцето наближаваше

хоризонта, багрейки всичко наоколо в оранжево и червено, но

горещината не бе намаляла. Радвай се на живота, Роуз, казах

си аз. Цветовете. Вкуса на шоколада. Разбира се, винаги съм

обичала шоколад. Не беше нужно животът ми да е в опасност,

за да се насладя на един десерт.

Пристигнахме в кафенето и заварихме Сидни, надвесена

над лаптопа. До лакътя ѝ имаше чиния с едва наченат сладкиш

и чаша с навярно четвъртото ѝ кафе. Плъзнахме се на столо-

вете до нея.

– Как... хей! Ама ти наистина си играеш! – Опитах се да

се вгледам по-отблизо в екрана, но тя го завъртя на другата

страна. – Предполагаше се, че трябва да намериш връзка с

любовницата на Ерик.

– Вече я намерих – отвърна тя нехайно.

Двамата с Дмитрий си разменихме смаяни погледи.

– Но не зная доколко би могла да бъде от полза.

– Всичко може да е от полза – обявих. – Какво си открила?

– След като се опитах да проследя всички онези банкови

сметки и транзакции – и ако може да вметна, изобщо не беше

забавно, – накрая се добрах до интересна информация. Банко-

вата сметка, с която разполагаме сега, е нова. Била е прехвър-

 156 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

лена от друга банка преди пет години. Старата сметка е с не-

известен титуляр, но има посочен следващ титуляр, в случай

че се случи нещо с настоящия.

Едва можех да дишам. Финансовите операции бяха пълна

мъгла за мен, но ето че се бяхме добрали до нещо солидно.

– Знаем ли името?

Сидни кимна.

– Соня Карп.

 157 

Г л а в а 1 2

Двамата с Дмитрий замръзнахме, поразени от шока,

предизвикан от това име. Сидни, която местеше по-

глед от единия към другия, се усмихна сухо.

– Да разбирам ли, че познавате лицето?

– Разбира се! – възкликнах. – Тя е моя учителка. Полудя и

стана стригой.

Сидни кимна.

– Зная.

Очите ми се разшириха.

– Тя не е... тя не е тази, която е имала връзка с бащата на

Лиса, нали? – О, мили Боже! Това беше един от най-неочак-

ваните завои, който правеше влакчето на ужасите, в каквото

се бе превърнал животът ми. Дори още не можех да осъзная

напълно последиците.

– Едва ли – поклати глава Сидни. – Сметката е открита ня-

колко години преди тя да бъде добавена като бенефициент –

което е станало точно когато е навършила осемнадесет. Така

че, ако се предположи, че сметката е открита, когато бебето