Последна саможертва

е било родено, по онова време тя е била твърде млада. Соня

навярно е роднина.

Първоначалното ми изумление се превръщаше във възбу-

да. Виждах, че и Дмитрий изпитва същото.

– Вие трябва да имате архив за семейството ѝ – каза той. –

Или ако не, някои морои със сигурност имат. Кои са близките

ѝ? Кой би я посочил? Тя има ли сестра?

 158 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Сидни поклати глава.

– Не. Макар че това би бил очевидният избор. За нещастие,

тя има роднини – при това ужасно много. И двамата ѝ роди-

тели произхождат от многобройни фамилии, така че тя има

доста братовчеди. Дори някои от лелите ѝ са на подходящата

възраст.

– Можем да ги проверим, нали? – включих се и аз. Цялата

треперех от обзелото ме вълнение. Честно, не очаквах толко-

ва много информация. Е, всъщност не беше кой знае какво,

но пак беше нещо. Ако Соня Карп е била роднина на любов-

ницата на Ерик, трябваше да има някаква връзка, която бихме

могли да проследим.

– Те са доста – сви рамене Сидни. – Искам да кажа, да,

бихме могли. Ще отнеме известно време да се проучи живо-

тът на някого, а дори и тогава – особено ако всичко е добре

покрито – ще ни е доста трудно да разберем дали някоя от

роднините ѝ е жената, която търсим. Или дори дали някоя от

тях знае коя е тя.

Когато заговори, гласът на Дмитрий беше нисък и замислен.

– Една личност знае кой е неизвестният титуляр.

Двете със Сидни го погледнахме очаквателно.

– Соня Карп – отвърна той.

Вдигнах отчаяно ръце.

– Да, но не можем да говорим с нея. Тя е изгубена кауза.

Михаил Танър я е търсил цяла година, но така и не я е открил.

А щом той не е успял, ние едва ли бихме могли.

Дмитрий се извърна от мен и се втренчи през прозореца.

Кафявите му очи бяха пълни с тъга, а мислите му далеч от нас.

Не разбирах напълно какво става, но онзи умиротворяващ мо-

мент в библиотеката – когато Дмитрий се усмихваше и спо-

деляше мечтите си за един нормален живот – беше изчезнал.

И не само моментът. Онзи Дмитрий също бе изчезнал. Той

отново беше безмилостният пазител, понесъл на плещите си

цялото бреме на света. Накрая въздъхна и се извърна към мен.

– Защото Михаил не е имал нужните връзки.

– Михаил беше нейно гадже – изтъкнах. – Той е имал пове-

че връзки от когото и да било друг.

Дмитрий не каза нищо. Вместо това отново стана замислен

 159 

р и ш е л м и й д

и тъжен. Усещах, че в душата му цари смут, че води някаква

вътрешна борба. Най-после явно взе решение.

– Телефонът ти има ли обхват тук? – попита той Сидни.

Тя кимна, бръкна в чантата си и му го подаде. Дмитрий го

претегли в ръката си за миг, взираше се в него, сякаш му при-

чиняваше болка само да го докосва. Накрая, след още една

въздишка, се изправи и запъти към вратата. Със Сидни се

спогледахме въпросително, сетне го последвахме. Тя се за-

бави колкото да хвърли някакви пари на масата и да грабне

лаптопа си. Аз се появих навън тъкмо когато Дмитрий при-

вършваше с набирането на номера и поднасяше телефона към

ухото си. Сидни се присъедини към нас и миг по-късно този,

на когото Дмитрий се обаждаше, отговори.

– Борис? – попита Дмитрий.

Това беше всичко, което разбрах, защото последвалото

бе изречено на забързан руски. Докато говореше, ме обзе

странно усещане. Бях смутена заради езика, в недоумение

пак заради езика... но имаше и нещо повече. Бях се вледе-

нила. Пулсът ми препускаше ужасено. Този глас... позна-

вах този глас. Това беше неговият глас и в същото време не

беше. Това беше гласът от кошмарите ми, глас на студенина

и жестокост.

Дмитрий играеше стригой.

Е, „играе“ беше доста меко казано. Преструвам беше по-

точно. Каквото и да беше, беше дяволски убедително.

До мен Сидни се намръщи, но не мисля, че изпитваше съ-

щото като мен. Тя никога не го бе познавала като стригой. Не я

преследваха онези ужасяващи спомени. Промяната в поведе-

нието му бе очевидна, но когато погледнах лицето ѝ, видях, че

се е съсредоточила в разговора. Бях забравила, че знае руски.

– Какво казва той? – прошепнах.

Тя се намръщи още повече, или заради разговора, или зара-

ди намесата ми, която я разсейваше.

– Той... звучи, сякаш говори с някого, с когото не се е чувал

от известно време. Дмитрий го обвинява, че се е отпуснал,

докато него го е нямало. – Тя замълча, погълната от разгово-

ра. По едно време гласът на Дмитрий се извиси и двете със

Сидни трепнахме. Погледнах я въпросително. – Той е бесен,

 160 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

защото се оспорва властта му. Не мога да кажа със сигурност,

но сега... струва ми се, че онзи отсреща се подмазва.

Исках да зная всяка дума, но за нея сигурно беше трудно да

слуша и в същото време да ми превежда. Гласът на Дмитрий

отново се върна до обичайната височина – въпреки че все още

звучеше с онази смразяваща кръвта интонация – и сред пото-

ка от думи различих „Соня Карп“ и „Монтана“.

– Той пита за госпожа Карп... Соня? – промърморих. Тя от-

давна вече не беше моя учителка. Сега можех да я наричам Соня.

– Да – кимна Сидни, приковала поглед в Дмитрий. – Той

пита... ъ-ъ, казва на този, с когото разговаря, да се свърже

с някой друг и да разбере дали той не може да открие Соня.

Този... – Тя замълча и отново се заслуша. – Изглежда този