Последна саможертва

беше достатъчно голям, за да влезе възрастен човек.

– Хубаво е – заявих. По-рано бях забелязала, че някои от

пещерите са разположени по-нависоко в планината и бях на-

блюдавала как обитателите им трябва да изкачват скалата с

голи ръце или да използват ръчно направени стълби. Лесният

достъп до отвора на пещерата си беше истински лукс.

Джошуа остана изненадан от признанието ми.

– Наистина ли ти харесва?

– Наистина.

Вече почти се бе смрачило. Той се спря, за да запали една

факла, а след това го последвах вътре. Отначало трябваше да

вървим наведени, но колкото по-навътре навлизахме в пеще-

рата, толкова таванът ставаше по-висок и накрая проходът

премина в широко, кръгло пространство. Подът представля-

ваше утъпкана корава земя, а каменните стени бяха груби и

назъбени. Това беше естествена пещера, но забелязах, че са

положили усилия да се облагороди. Подът беше почистен и

подравнен, а в ъгъла видях струпани камъни и скали – явно

бяха събрани там, за да се разчисти мястото. Имаше и мебели:

тесен дървен стол и матрак, който, според мен, едва можеше

да побере и един човек.

– Сигурно мислиш, че мястото е малко – предположи Джошуа.

Истина беше, но всъщност беше по-голямо от стаята ми в

общежитието в „Свети Владимир“.

– Ами... да, но искам да кажа, ти на колко си години?

– Осемнадесет.

– Колкото мен – заключих. Това изглежда го направи много

 166 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

щастлив. – Да си имаш собствена пещера на осемнадесет го-

дини, си е направо жестоко. – Щеше да бъде още по-жестоко,

ако имаше ток, интернет и течаща вода, но нямаше нужда да

се впускам в подробности.

Сините му очи направо засияха. Не можех да не забележа

колко чудесно контрастират със загорялата му кожа. Побър-

зах да пропъдя мисълта. Не бях тук, за да си търся гадже. Но

очевидно май само аз смятах така. Джошуа внезапно пристъ-

пи напред.

– Можеш да останеш, ако искаш – рече. – Другите Опет-

нени никога няма да те намерят тук. Можем да се оженим, а

после, когато имаме деца, бихме могли да си построим таван

като в дома на родителите ми и...

Думата оженим ме изстреля към изхода с такава скорост, все едно ме нападаха стригои. Бях шашната и паникьосана.

Само че преди техните атаки обикновено бивах предупредена.

– Леле, леле, по-кротко. – Не. Наистина не бях предусетила

това предложение. – Та ние току-що се запознахме!

Слава Богу, той не приближи.

– Зная, но понякога става така.

– Как, да се женят хора, които едва се познават? – попитах

изумено.

– Да. През цялото време се случва. И сериозно, дори и за

това кратко време вече зная, че те харесвам. Ти си невероятна.

Красива си и очевидно си добър боец. А начинът, по който се

държиш... – Поклати глава, а върху лицето му се изписа бла-

гоговение. – Никога не съм виждал нещо подобно.

Щеше ми се да не беше толкова готин и мил. Много по-лес-

но е да се справиш с любовните признания на някой непри-

ятен тип, отколкото на такъв, който ти харесва. Спомних си

думите на Сидни, че ние сме най-горещите парчета, появявали

се тук. Май бяхме по-скоро изгарящи.

– Джошуа, аз наистина те харесвам, но – додадох припря-

но, като видях как лицето му светва от надежда – още съм

твърде млада, за да се омъжвам.

Ухажорът ми се намръщи.

– Не каза ли, че си на осемнадесет?

Добре. Възрастта очевидно не беше убедителен аргумент

 167 

р и ш е л м и й д

тук. В родния град на Дмитрий бях видяла и по-млади от мен

да имат деца. А на места като това нищо чудно да правеха

детски сватби. Опитах друг подход.

– Аз дори не зная дали искам да се омъжвам.

Откровението ми не го впечатли. Той кимна с разбиране.

– Много умно. Бихме могли първо да поживеем заедно, да

видим как ще се разбираме. – Сериозното му изражение се

замени от усмивка. – Но аз съм много сговорчив и отстъпчив.

Ще те оставям да печелиш всеки спор.

Не можах да се сдържа и се разсмях.

– Добре, в такъв случай печеля този и ти казвам, че не съм

готова за... всичко това. Освен това, вече имам връзка с някого.

– Дмитрий?

– Не. Друго момче. Той е в кралския двор на Опетнените. –

Не можех да повярвам, че го казвам.

Джошуа се намръщи.

– А той защо не е тук с теб, за да те защитава?

– Защото... той не е такъв. А и аз мога да се грижа за себе

си. – Никога не ми се е нравило предположението, че се нуж-

дая от спасител. – И виж, дори и него да го нямаше в картин-

ката, и без това много скоро ще си тръгна. Между нас никога

не би могло да се получи.

– Разбирам. – Джошуа изглеждаше разочарован, но ми се

стори, че прие отхвърлянето доста добре. – Може би, когато

решиш всичките си проблеми, ще се върнеш.

Понечих да му кажа да не ме чака и че би трябвало да се

ожени за някоя друга (колкото и абсурдно да звучеше това на-

ставление на неговата възраст), но тогава осъзнах, че беше

безсмислено. Във фантазиите си Джошуа можеше да се ожени

за друго момиче, а по-късно да ме добави към харема си, като

Сара и Полет. Затова казах просто:

– Може би. – Докато се чудех отчаяно как да сменя темата,

погледът ми попадна върху облегалката на стола, по която бе

издълбано нещо като сложна плетеница от листа.

– Това наистина е много готино.

– Благодаря – промълви той и отиде до стола. За мое об-