Последна саможертва

лекчение, повече не се върна на предишния въпрос. Прокара с

любов ръка върху изкусно издяланото дърво. – Аз го направих.

 168 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Наистина ли? – попитах с искрена изненада. – Това... това

е изумително.

– Ако ти харесва... – Ръката му се раздвижи и аз изтръпнах

от страх, че следва целувка или прегръдка. Вместо това той

бръкна в джоба на ризата си и извади страхотна гривна от

дърво. Представляваше много фино изрязана, змиевидна дър-

вена лента. Дървото бе полирано до блясък. – Ето. – Подаде

ми гривната.

– За мен ли е? – Прокарах пръст по гладкия ръб.

– Ако я искаш. Направих я днес, докато те нямаше. За да не

ме забравиш, когато си тръгнеш.

Поколебах се, питайки се дали, ако приема подаръка, ще

се приеме като знак, че му давам надежди. Не, реших. Съвсем

ясно бях обяснила възгледите си за брака между тийнейджъ-

ри, а и той изглеждаше толкова нервен, че не можех да поне-

са мисълта да нараня чувствата му. Плъзнах гривната върху

китката си.

– Разбира се, че няма да те забравя. Благодаря ти.

От щастливото му изражение разбрах, че с приемането на

гривната се бях реванширала за отказа да се омъжа за него.

Джошуа ми показа още някои подробности в пещерата, а след

това се съгласи да се присъединим към останалите край огъ-

ня. Чухме музиката да отеква между дърветата доста преди да

стигнем там и макар че едва ли беше моят стил, имаше нещо

топло и дружеско в начина на живот на тази комуна. Никога не

съм ходила на летен лагер, но си представях, че е нещо такова.

Сидни и Дмитрий седяха най-отзад. Бяха тихи и бдител-

ни, но всички останали пееха, пляскаха с ръце, разговаряха.

Отново бях смаяна колко лесно общуваха помежду си дампи-

ри, морои и човеци. Навсякъде се виждаха смесени двойки, а

една – човек и морой – открито се сваляха. От време на време,

когато той я целуваше по шията, я захапваше и всмукваше

малко кръв. Отвърнах поглед.

Насочих се към приятелите си. Сидни ме забеляза и по ли-

цето ѝ се разля облекчение. Изражението на Дмитрий остана

неразгадаемо. Както винаги, много погледи следяха движе-

нията ми и за своя изненада забелязах ревност, изписана по

лицата на някои от младежите. Надявах се, че не си мислеха,

 169 

р и ш е л м и й д

че двамата с Джошуа сме отскочили за бърз секс до пеще-

рата. Едва ли беше репутацията, с която бих искала да ме

запомнят.

– Трябва да поговоря със Сидни – заявих на Джошуа, над-

виквайки шума. Реших, че е най-добре да се държа на разсто-

яние, преди да са тръгнали слухове, а и Сидни изглеждаше

така, сякаш нямаше търпение да се присъединя към нея. Бях

направила няколко крачки, когато един юмрук се стовари пра-

во в лицето ми.

Не бях подготвена за отбрана и само инстинктът ме нака-

ра да се извърна, за да поема удара с бузата си. Иначе щях

да се окажа със счупен нос. След първоначалната изненада,

обученият боец в мен се прояви. Бързо отстъпих настрани и

застанах в бойна позиция. Музиката и песните спряха и аз се

извърнах, за да посрещна нападателя си.

Анджелина.

Тя бе заела стойка, подобна на моята, със стиснати юмруци

и вперени в мен очи.

– Добре – каза, – време е да проверим колко си корава.

Крайно време беше някой – да кажем, единият от родите-

лите ѝ – да се появи, да я извлече оттук и да я накаже, заде-

то удря гостите. Удивително, но никой не се помръдна да я

спре. Не, не беше съвсем вярно. Един от присъстващите се

изправи. Дмитрий влезе в действие веднага щом видя, че съм

в опасност. Очаквах да дойде и да отведе Анджелина, но една

група Съхранители бързо приближи до него и му каза нещо,

което не можех да чуя. Не се опитаха да го възпрат със сила,

но това, което му казаха, го задържа на мястото му. Исках да

узная какво му бяха казали, но Анджелина отново ме нападна.

Явно трябваше сама да се справям с положението.

Анджелина беше ниска дори за дампир, но тялото ѝ беше

силно и гъвкаво. Освен това беше доста бърза, макар и не тол-

кова, че да ме изненада за втори път. Отбягнах ловко удара ѝ,

запазвайки дистанция – не исках да бъда прекалено напада-

телна с това момиче. Вероятно можеше и да успее да нанесе

някой и друг удар на противника си в една схватка, но имаше

още много да учи. Тя беше скандалджийка, която много се зъ-

беше, но ѝ липсваше истинско обучение.

 170 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Да не си откачила? – възкликнах, като отбягнах поредно-

то нападение. – Престани! Не искам да те нараня.

– Да бе – изсумтя тя. – Това искаш да си мислят всички,

нали? Докато не ти се налага да се биеш, те ще продължават

да вярват, че онези знаци са истински.

– Те са истински! – Намекът, че съм фалшифицирала татуи-

ровките си, ме накара да кипна, но отказвах да бъда въвлечена

в тази абсурдна дрязга.

– Докажи го – продължи да ме предизвиква тя и да налита

към мен. – Докажи, че си тази, за която се представяш.

Беше като танц, да отскачам и да отбягвам ударите. Бих

могла да продължа така през цялата нощ, но няколко насър-

чителни крясъка от тълпата настояха „да свършваме с това“.

– Няма нужда да доказвам нищо – казах на нападателката си.

– Тогава значи лъжеш. – Вече дишаше тежко. За разлика от