Последна саможертва

мен, тя постоянно ме атакуваше. – Всичко, което вие, Опетне-

ните, правите, е лъжа.

– Не е вярно – възразих. Защо Дмитрий позволяваше това

да продължава? Зърнах го с крайчеца на окото си и Бог да ми

е на помощ, но той се усмихваше!

Междувременно Анджелина продължаваше тирадата си,

докато се опитваше да ме удари.

– Всички вие лъжете. Всички сте слабаци. Особено вашите

„кралски особи“. Те са най-лоши от всички.

– Ти изобщо не ги познаваш. Не знаеш нищо за тях.

Може и да продължаваше с обидите, но виждах, че все по-

вече се обезсърчава. Ако не се опасявах, че ще ми се нахвър-

ли в гръб, щях да се обърна и да си тръгна.

– Зная достатъчно – озъби се Анджелина. – Зная, че са его-

исти, разглезени и не правят нищо сами. Не ги е грижа за ни-

кого, освен за самите тях. Всички са еднакви.

Всъщност бях напълно съгласна с Анджелина за някои

кралски потомци, но обобщението не ми харесваше.

– Не говори за неща, които не разбираш – срязах я. – Не

всички са такива.

– Такива са – не се отказваше тя, доволна, че е успяла да ме

ядоса. – Иска ми се всички да са мъртви.

Това бе достатъчно, за да ме накара да ѝ отвърна, но за-

 171 

р и ш е л м и й д

бележката замъгли мислите ми и аз за малко се разсеях. Ни-

кога не бих позволила това да се случи, ако насреща си имах

стригой, но бях подценила това диво момиче. Кракът ѝ се

стрелна напред и ме удари по коляното. Подейства ми, като

да хвърлиш запалена кибритена клечка върху бензин. Всич-

ко избухна.

Олюлях се леко и тя се възползва от предимството си. Бой-

ните ми инстинкти взеха връх. Нямах друг избор, освен да я

ударя, преди тя да го е сторила. Насъбралото се множество

изрази бурно одобрението си с викове – битката най-сетне се

беше разгоряла. Отбягвах ударите ѝ и се опитвах да я усмиря,

но физическият контакт рязко зачести. Несъмнено бях по-до-

бра от нея, но в опитите си да я достигна, се оказах в обсега

ѝ. Тя ми нанесе няколко удара, нищо сериозно, преди да успея

да я поваля на земята. Очаквах, че това ще е краят, но Андже-

лина се надигна и се нахвърли върху мен, преди да успея да я

притисна и обездвижа. Претърколихме се, а тя се опита да ме

възседне. Не можех да ѝ го позволя и я цапардосах отстрани

по лицето, доста по-силно от преди.

Вече бях сигурна, че това е краят на битката. Ударът ми я

събори от мен и аз се опитах да стана, но малката кучка ме

сграбчи за косата и ме дръпна надолу. Изтръгнах се от хватка-

та ѝ – макар да съм абсолютно сигурна, че в пръстите ѝ остана

кичур от косата ми – и този път успях да я притисна докрай

към земята с цялата си сила и тежест. Знаех, че трябва доста

да я боли, но не ми пукаше. Тя беше започнала всичко. Освен

това вече не исках само да се защитавам. Да отскубнеш косата

на някого, си е доста мръсна игра.

Анджелина направи още няколко опита да се измъкне, но

когато се увери, че не може, зяпачите около нас започнаха

да пляскат с ръце и да дюдюкат. Малко по-късно мрачният и

гневен израз изчезна от лицето на момичето, заменен с прими-

рение. Погледнах я предпазливо, но не я пуснах.

– Добре – рече тя. – Предполагам, че всичко е наред. Давай.

– Ъ? – слисах се. – Какво е наред?

– Може да се омъжиш за брат ми.

 172 

Г л а в а 1 3

Не е смешно!

– Права си – съгласи се Сидни. – Не е смешно. На-

право си е голям майтап!

Намирахме се в къщата на Реймънд, в усамотението на на-

шата стая. Беше ни нужна цяла вечност, за да се измъкнем от

веселбата край лагерния огън, особено след като узнахме за

ужасния обичай на Съхранителите. Е, за мен поне беше ужа-

сен. Оказа се, че ако в тази комуна някой иска да се ожени за

друг, бъдещите младоженец и младоженка поотделно трябва

да се бият с най-близкия роднина от същия пол на половин-

ката си. Анджелина забелязала интереса на Джошуа към мен

от мига, в който съм пристигнала, и когато видяла гривната на

ръката ми, предположила, че това е някакъв вид обвързване.

И като негова сестра на нея се падала честта да се увери дали

съм достойна за брат ѝ. Тя все още не ме харесваше, нито ми

вярваше напълно, но след като доказах, че съм добър боец, се

бях издигнала доста в очите ѝ, което пък я бе накарало да даде

съгласието си за нашия „годеж“. Бяха нужни доста приказки,

за да се убедят всички – включително и Джошуа, – че няма

годеж. Освен това разбрах, че ако имаше, Дмитрий трябваше

да влезе в ролята на мой „роднина“ и да се бие с Джошуа.

– Престанете и двамата – троснах се аз. Дмитрий се бе об-

легнал на една от стените със скръстени пред гърдите ръце и

ме наблюдаваше, докато разтривах бузата си, където ме беше

цапардосала Анджелина. Не беше най-лошата рана, която съм

 173 

р и ш е л м и й д

получавала, но утре определено щях да имам синина. Върху

устните му играеше лека усмивка.

– Казах ти да не го окуражаваш – долетя спокойният отго-

вор на Дмитрий.

– Няма значение. Ти изобщо не беше предвидил подоб-

но нещо. Просто не искаше аз да... – Преглътнах думите си.

Нямаше да изрека на глас това, което си мислех: че Дмитрий

ревнува. Или проявява собственическо чувство. Или каквото

и да е там. Просто знаех, че беше подразнен от приятелските