Последна саможертва

ми отношения с Джошуа... и много развеселен от избухването

ми заради нападението на Анджелина. Извърнах се рязко към

Сидни, която се забавляваше не по-малко от Дмитрий. Всъщ-

ност бях напълно сигурна, че никога досега не я бях виждала

да се усмихва толкова много. – Ти знаеше ли за този обичай?

– Не – призна тя, – но не съм изненадана. Казах ти, че са

диваци. Решават голяма част от ежедневните си проблеми с

битки като тази.

– Това е глупаво – промърморих, като хич не ми пукаше, че

хленча. Докоснах главата си. Искаше ми се да имам огледало,

за да видя доколко са големи пораженията от фризьорската

намеса на Анджелина. – Макар че... тя не беше чак толкова

зле. Не беше тренирана, но си я биваше. Всички ли са толкова

корави? И мороите, и човеците?

– Така мисля.

Замислих се над казаното. Бях ядосана и засрамена от слу-

чилото се, но трябваше да призная, че Съхранителите внезап-

но ми се сториха много по-интересни. Каква ирония, че тол-

кова изостанала група притежава достатъчно проницателност,

за да се обучи да се бие, без значение от расата. А между-

временно представителите на моята собствена „просветена“

общност все още отказват да се обучат как да се отбраняват.

– Ето защо стригоите не ги нападат – промърморих. Дори

не осъзнах какво съм казала, докато не видях, че усмивката на

Дмитрий изчезна. Втренчи се мрачно през прозореца.

– Трябва да се чуя отново с Борис и да видя какво е от-

крил. – Извърна се към Сидни. – Няма да отнеме много време.

Не е нужно всички да отиваме. Може ли да взема колата ти,

след като няма да ходя надалеч?

 174 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Тя сви рамене и се протегна за ключовете. По-рано бяхме

открили, че телефонът на Сидни има обхват на около десетина

минути път извън селото. Той беше прав. Нямаше нужда всич-

ки да отиваме за едно бързо телефонно обаждане. След моя

двубой двете със Сидни бяхме в безопасност. Никой не би се

закачал сега с мен. При все това... не ми се нравеше мисълта,

че Дмитрий се изправя сам срещу миналото си като стригой.

– Все пак не е зле да отидеш с него – заявих на Сидни, до-

като трескаво мислех. – Трябва да проверя Лиса. – Не беше

изцяло лъжа. Това, което приятелите ми бяха узнали от Джо,

все още ми тежеше. – Обикновено през това време мога да

следя какво става около мен, но може би ще е по-добре, ако не

си тук. Особено в случай, че се появят алхимици.

Логиката ми куцаше, макар че колегите ѝ все още бяха по-

вод за тревога.

– Съмнявам се, че ще дойдат, докато е тъмно – отбеляза

Сидни, – но не ми се ще да съм наоколо, когато просто се взи-

раш в пространството. – Не го призна, а и аз не казах нищо, но

подозирах, че не иска някой друг да кара колата ѝ.

Дмитрий смяташе, че отиването ѝ с него е ненужно, и го

заяви, но очевидно не се чувстваше в правото си да ѝ на-

режда, както правеше с мен. И така двамата потеглиха и ме

оставиха сама в стаята. Наблюдавах ги замислено, докато из-

лизаха. Независимо колко дразнещо беше подигравателното

му отношение от преди малко, аз се тревожех за него. Бях

видяла ефекта от последния му разговор и ми се искаше да

съм с него, за да го утеша. Но имах чувството, че той не би

го позволил, така че съгласието му Сидни да го придружи си

беше малка победа.

След като тръгнаха, реших да проверя какво става с Лиса.

Бях го използвала по-скоро като извинение, но честно каза-

но, това беше по-добро от алтернативата – да изляза навън и

да се включа в общото веселие. Не желаех да чувам повече

поздравления, а очевидно на Джошуа му стигаше едно „може

би“ и да приема гривната, за да реши, че сме обвързани за цял

живот. Все още го смятах за убийствено сладък, но не можех

да понеса обожанието, с което ме зяпаше.

И така, настаних се с кръстосани крака върху леглото на

 175 

р и ш е л м и й д

Анджелина и се отворих за връзката и чувствата на Лиса. Тя

вървеше по коридора на сграда, която отначало не познах. Миг

по-късно се ориентирах. Това беше сградата в кралския двор,

в която се намираше големият спа център, както и убежището

на Ронда, циганката. Стори ми се странно, че Лиса е решила да

отиде при ясновидка, за да ѝ гадае бъдещето, но след като зър-

нах придружителите ѝ, разбрах, че става дума за нещо друго.

Обичайните заподозрени бяха с нея. Ейдриън и Кристиан.

Сърцето ми подскочи, като видях отново Ейдриън – особено

след инцидента с Джошуа. Последният ми сън, създаден от

магията на духа, беше твърде кратък.

Докато вървяха, Кристиан държеше ръката на Лиса. Топ-

лата му длан ѝ вдъхваше спокойствие и сигурност. Той изгле-

ждаше уверен и решителен, макар че устните му бяха изкри-

вени в обичайната му саркастична полуусмивка. Лиса бе тази,

която се чувстваше нервна и очевидно се подготвяше за нещо.

Усещах, че се бои от това, което ѝ предстои, макар да го смя-

таше за необходимо.

– Тук ли? – попита и спря пред една врата.

– Така мисля – отвърна Кристиан. – Рецепционистката

каза, че е червената врата.

Лиса се поколеба само за миг, сетне почука. Нищо. Или в

стаята нямаше никой, или не искаха да ѝ отворят. Тя вдигна

отново ръка и вратата се отвори. На прага стоеше Амброуз,

зашеметяващ както винаги, дори по джинси и обикновена