Последна саможертва

Тутакси ми стана ясно какво прави. Дните му като стри-

гой го измъчваха. Разговорът със стригоя също бе мъчение. И

може би – не, със сигурност – искаше да се скрие някъде и да

се опита да пропъди спомените, но той си оставаше Дмитрий.

Дмитрий защитаваше онези, които се нуждаеха от закрила, и

макар че слушането на лагерни песни не беше застрашаващо

живота занимание, все пак си оставаше донякъде опасна си-

туация за градска персона като Сидни. А това той не можеше

 163 

р и ш е л м и й д

да позволи. Пък и Сидни щеше да се чувства в по-голяма без-

опасност, когато и двамата бяхме наблизо.

Отворих уста, за да кажа, че и аз ще се присъединя към

компанията, когато Джошуа ме изпревари.

– Още ли искаш да видиш пещерата ми? Навън не се е

стъмнило напълно. Така ще можеш да я разгледаш по-добре,

отколкото на светлината на факлата.

Бях забравила последния си разговор с Джошуа и понечих

да отклоня предложението му. Но в този миг нещо проблес-

на в очите на Дмитрий, нещо неодобрително. Така значи. Той

не искаше да се мотая в компанията на един млад, готин тип.

Дали това беше загриженост заради Съхранителите? Или ре-

внуваше? Не, със сигурност не беше последното. Бяхме си

изяснили – много, много пъти, – че Дмитрий не желае роман-

тична връзка с мен. Дори ми бе напомнил, че съм гадже на

Ейдриън. Дали реакцията му не беше едно от онези цупения,

характерни за бившите гаджета? В Рубисвил бях повярвала,

че двамата с него бихме могли да бъдем приятели, но това

нямаше как да стане, ако продължаваше да контролира мен

и любовния ми живот. Познавам момичета с такива бивши и

нямах намерение да бъда една от тях. Можех да излизам с

когото си пожелаех.

– Разбира се – заявих и лицето на Дмитрий потъмня още

повече. – С удоволствие.

Двамата с Джошуа се отдалечихме, зарязвайки останалите.

Знаех, че част от решението ми се основаваше на желанието

ми да докажа независимостта си. Дмитрий беше казал, че два-

мата с него сме равни, но въпреки това бе взел ужасно много

решения в този план за бягство без мен. Беше хубаво отново да

почувствам, за разнообразие, че този път аз ръководя нещата.

Освен това Джошуа ми харесваше и бях любопитна да науча

повече за живота на тези хора. Не мисля, че на Сидни ѝ се по-

нрави да я оставя, но знаех, че Дмитрий ще се погрижи за нея.

Докато двамата с Джошуа вървяхме, минахме покрай мно-

го Съхранители. Както и по-рано през деня, получих доста

любопитни погледи. Вместо да поемем надолу по пътя към

мястото, където живееше баща му, Джошуа ме поведе към

малката планина наблизо. Всъщност си беше съвсем прилична

 164 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

планина, но след като си живял близо до Скалистите планини,

всичко в Апалачите ми изглеждаше „малко“. Предполагам, че

съм сноб по отношение на планините.

При все това планината се простираше доста напред и ние

значително се отдалечихме от лагера на Съхранителите. Гора-

та ставаше по-гъста, а светлината по-слаба, докато слънцето

потъваше зад хоризонта.

– Жилището се намира, така да се каже, в предградията –

рече Джошуа извинително. – Ние постоянно се разрастваме и

в центъра на града не е останало много място. – Помислих си,

че определението „град“ е доста преувеличено, но си премъл-

чах. Да. Определено съм сноб. – Но има доста пещери, така че

все още има къде да живеем.

– Те естествени ли са? – попитах аз.

– Някои да. Други са изоставени мини.

– Хубаво е тук – отбелязах. Харесваха ми широколистните

дървета. Може и да ми беше мъчно за Монтана, но големите

им листа бяха в приятен контраст с боровите иглички. – И хей,

тук си самостоятелен, нали?

– Така е – усмихна се той. – Мислех, че ще ти се стори...

не зная. Твърде грубо и недодялано. Или дивашко. Навярно

смяташ, че всички сме диваци.

Наблюдателността му ме стресна. Повечето от Съхраните-

лите защитаваха изключително яростно начина си на живот.

Затова изобщо не ми бе хрумнало, че някой от тях би си поми-

слил, че един чужденец би се осмелил да го критикува – или че

на който и да е от тях ще му пука за това.

– Тук просто е различно – казах дипломатично. – Много

по-различно от местата, с които съм свикнала. – Прободе ме

носталгия за всички хора и места, от които сега бях откъсна-

та. Лиса. Ейдриън. Нашите приятели. Кралския двор. „Свети

Владимир“. Побързах да се отърся от чувството. Сега не беше

време да увесвам нос, а и по-късно щях да проверя Лиса.

– Бил съм в човешките градове – продължи Джошуа. – И

на други места, където живеят Опетнените. Разбирам защо ги

харесваш. – Доби леко смутен вид. – Не бих имал нищо про-

тив електричеството.

– Тогава защо не го използвате?

 165 

р и ш е л м и й д

– Щяхме, ако можехме. Но сме твърде отдалечени, а и

всъщност никой не знае, че живеем тук. Хората с лилиите каз-

ват, че е по-добре да се укриваме.

Не се бях сетила, че те просто са принудени да живеят при

тези условия, за да останат скрити. Запитах се до каква сте-

пен изборът им на живот се дължи на придържането към така

наречените древни традиции... и доколко е повлиян от алхи-

миците.

– Пристигнахме – оповести Джошуа и ме изтръгна от раз-

мишленията ми.

Посочи към тъмна дупка на нивото на земята. Отворът