Последна саможертва

познава доста хора в областта, където за последно тя е била

видяна.

Знаех, че „хора“ в случая означава стригои. Дмитрий се бе

издигнал бързо в техните редици, налагайки волята и властта

си над останалите. Повечето стригои действаха по единично,

рядко работеха на групи, но дори и единаците се подчиня-

ваха на по-страховитите и властни стригои. Дмитрий си бе

създал връзки, както бе казал преди малко. Дори някой стри-

гой да беше чул за трансформацията му – и да бе повярвал

на слуха, – нямаше да може толкова бързо да разпространи

новината, не и при тяхната липса на организация. Заради това

Дмитрий трябваше да използва заобиколни пътища, за да от-

крие източници, които познават други източници, които биха

могли да знаят нещо за местонахождението на Соня.

Дмитрий отново заговори по-високо и по-гневно, гласът му

стана – ако изобщо беше възможно – още по-зловещ. Внезап-

но се почувствах като уловена в капан и дори Сидни изгле-

ждаше изплашена. Тя преглътна.

– Дмитрий казва на този тип, че ако не получи отговорите

до утре вечер, ще го открие, ще го разкъса на две и... – Сидни

не си даде труд да довърши. Очите ѝ се бяха разширили. – Из-

ползвай въображението си. Ужасяващо е. – В този миг реших,

че съм доволна, задето не чувам разговора на английски.

Когато Дмитрий приключи с разговора и върна телефона

на Сидни, злобната маска изчезна от лицето му. Той отново

 161 

р и ш е л м и й д

беше моят Дмитрий, Дмитрий дампирът. От него струяха въл-

ни на униние и отчаяние. Облегна се сломено на стената и се

втренчи в небето. Знаех какво прави. Опитваше се да се успо-

кои, да овладее емоциите, които бушуваха в душата му. Току-

що бе направил нещо, което навярно би ни дало следите, от

които се нуждаехме... но бе заплатил жестока цена. Пръстите

ми потръпнаха нервно. Исках да го прегърна успокояващо

или поне да го потупам по рамото, за да знае, че не е сам. Но

се въздържах. Предположих, че няма да му се понрави.

Накрая той се извърна към нас. Беше успял да се овладее –

поне външно.

– Изпратих да разпитат за нея – рече уморено. – Може

обаче нищо да не постигнем. Стригоите нямат навика да под-

държат база данни. Но понякога се държат един друг под око,

като предпазна мярка за собствена защита. Скоро ще разбе-

рем дали ще изскочи нещо конкретно.

– Аз... леле. Благодаря ти – смутолевих. Знаех, че не са му

нужни благодарности, но за мен беше важно.

Той кимна.

– Трябва да се връщаме при Съхранителите... освен ако не

мислите, че е по-безопасно да останем тук?

– Предпочитам да стоя по-надалеч от цивилизацията – зая-

ви Сидни и пристъпи към пикапа. – Освен това си искам клю-

човете от моята кола.

Обратният път продължи с десетина минути повече. На-

строението на Дмитрий изпълваше кабината и почти ни заду-

шаваше с отчаянието си. Дори Сидни го усещаше. Тя отново

го остави да шофира, макар че не можах да преценя дали е

хубаво, или лошо. Дали това щеше да отвлече мислите му от

терзанията за миналото му като стригой? Или мъката му ще

разсее вниманието му от пътя и ще се озовем в някоя канавка?

За щастие се прибрахме без произшествия. Двама от Съхра-

нителите ни чакаха на паркинга – жена морой и мъж от човеш-

ката раса. И двамата изглеждаха доста застрашително. Подобна

гледка не спираше да ме изумява: представители на двете раси,

готови за битка. Зачудих се дали тези двамата са двойка.

Когато се озовахме отново в лагера, заварихме в средата

огромният огън да бумти, а около него бяха насядали обита-

 162 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

телите му – някои се хранеха, а други просто си приказваха.

По време на закуската бях научила, че огънят беше нещо като

място за срещи и общуване, но доста от семействата предпо-

читаха да си стоят в жилищата.

Ние се върнахме в къщата на Реймънд, но там бяха само

Сара и Джошуа. Тя миеше чинии, а той се въртеше неспокой-

но на един стол. Когато ме видя да прекрачвам прага, веднага

скочи и лицето му отново грейна в сияйна усмивка.

– Роуз! Ти се върна. Бяхме започнали да се тревожим... ис-

кам да кажа, не че нещо ви се е случило – не и с вашите уме-

ния, – но може би просто сте решили да си тръгнете.

– Не и без колата – промърмори Сидни, като остави ключо-

вете на пикапа върху масата. Ключовете на нейната кола ле-

жаха там и когато ги грабна, по лицето ѝ се разля облекчение.

Сара ни предложи остатъците от обяда, но ние отказахме,

тъй като се бяхме натъпкали със снакс от магазина на бензи-

ностанцията в Рубисвил.

– Е – поде тя, – щом като няма да ядете, може би ще се при-

съедините към останалите край огъня. Джес Макхейл може да

пее тази вечер, ако я напият достатъчно, но пияна или трезва,

тази жена има най-прекрасния глас, който някога съм чувала.

За миг срещнах погледите на Сидни и Дмитрий. Призна-

вам, че бях малко любопитна да видя как тези диваци купо-

нясват, макар че лунната светлина и кънтри песните не са сред

най-любимите ми забавления. Лицето на Дмитрий все още бе

запазило онзи измъчен израз след телефонния разговор.

Подозирах, че би предпочел да се усамоти в нашата стая,

но когато Сидни каза, че с удоволствие ще отиде при огъня,

той заяви машинално:

– Аз също.