Последна саможертва

тъчно убедителен отговор. – Вървете по дяволите вие и без-

божния ви режим.

– „По дяволите“ ли каза? Това не е ли против правилата на

алхимиците? – попитах я.

– Понякога е необходимо. – Сидни разтърка очите си и пог-

ледна към пода. Слабите звуци, които бях чула да идват от-

към останалата част на къщата, сега бяха по-силни, доловими

дори за нейния слух. – Предполагам, че се нуждаем от план.

– Ние имаме – осведомих я. – Да открием брата или сес-

трата на Лиса.

– Никога не съм се съгласявала с това – напомни ми тя. – А

вие продължавате да си мислите, че мога ей така, като хакер

от шпионски филм, да тракна няколко пъти магически по кла-

виатурата и да намеря всички отговори.

– Ами, това поне е място, което... – Изведнъж ме осени

една мисъл, която сериозно можеше да обърка всичко. – Мам-

ка му! Лаптопът ти няма да работи тук.

– Той има сателитен модем, но батерията е проблем. – Сид-

ни въздъхна, стана, погледна се ужасено и приглади дрехите

си. – Трябва ми кафене или нещо подобно.

– Мисля, че видях едно в пещерата надолу по пътя – под-

метнах.

 144 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Това почти я накара да се усмихне.

– Сигурно има някъде наблизо, където бих могла да из-

ползвам лаптопа си.

– Но едва ли е добра идея да се появяваме с колата където и

да било в този щат – отбеляза Дмитрий. – Казвам го в случай,

че някой в мотела е записал регистрационните ти номера.

– Знам – съгласи се тя мрачно. – И аз мислих за това.

Брилянтният ни заговор бе прекъснат от почукване на вра-

тата. Без да дочака отговор, Сара промуши глава в стаята и се

усмихна.

– О, добре. Всички сте будни. Приготвяме закуска, ако ис-

кате, можете да се присъедините към нас.

През вратата нахлу уханието на нещо, което приличаше на

нормална закуска: бекон, яйца... Хлябът бе заситил глада ми

през нощта, но вече бях готова за истинска храна и изпълне-

на с желанието да разбера какво може да ни предложи семей-

ството на Реймънд.

В главната част на къщата кипеше оживена дейност. Рей-

мънд готвеше нещо край огнището, а Полет бе седнала край

дългата маса. Върху нея вече се мъдреше голяма чиния с иде-

ални, обикновени наглед бъркани яйца и филии от вчераш-

ния хляб. Реймънд се изправи от огнището. Държеше метална

поставка, върху която вдигаше пара купчина хрупкав бекон.

Когато ни видя, брадатото му лице грейна в широка усмивка.

Колкото повече изучавах тези Съхранители, толкова повече

нови неща забелязвах. Те не правеха никакво усилие да скри-

ят острите си кучешки зъби. От детството си мороите, сред

които съм отраснала, се учат да се усмихват и говорят така,

че удължените им кучешки зъби почти да не се забелязват, в

случай че живеят сред хората. Но тук нямаше нищо подобно.

– Добро утро – поздрави ни Реймънд и внимателно изсипа

бекона върху друга чиния на масата. – Надявам се, че всички

сте гладни.

– Мислите ли, че това е истински бекон? – прошепнах на

Сидни и Дмитрий. – А не е от катерица или нещо подобно?

– На мен ми се струва истински – отвърна Дмитрий.

– На мен също – присъедини се Сидни. – Но гарантирам, че

е от домашно отглеждани прасета, а не от месарницата.

 145 

р и ш е л м и й д

Дмитрий се засмя на физиономията, която явно съм напра-

вила.

– Всеки път ми е интересно да откривам какво те притесня-

ва. Стригоите? Не. Съмнителна храна? Да.

– Какво за стригоите?

Джошуа и Анджелина бяха влезли в къщата. Той носеше

купа с къпини, а тя побутваше вътре няколко малки деца. От

израженията на смръщените им и мръсни лица беше ясно, че

искат да се върнат навън. Въпросът бе задала Анджелина.

Дмитрий замаза съмненията ми към храната им.

– Просто си говорехме за някои от стригоите, които Роуз

е убила.

Джошуа се закова намясто и се вторачи в мен. Красивите

му сини очи се разшириха от изумление.

– Ти си убила Изгубени? Ъ-ъ... стригои. – Допадна ми уси-

лието му да използва „нашия“ термин. – Колко?

Свих рамене.

– Всъщност вече им изгубих броя.

– Не използвате ли знаци? – промърмори сърдито Рей-

мънд. – Не ми се вярва Опетнените да са се отказали от тях.

– Знаците? А, да. Татуировките. Използваме ги. – Обърнах

се и повдигнах косата си. Чух стъпки и усетих един пръст да

докосва кожата ми. Трепнах и бързо се извъртях тъкмо навре-

ме, за да видя Джошуа да отпуска смутено ръка.

– Извинявай – промълви. – Просто никога не съм виждал

този знак. Виждал съм само мълнии. С тях отбелязваме колко

стригои сме убили. Но ти имаш... много.

– Назъбените като светкавици знаци са характерни за

тях – рече неодобрително Реймънд. Това изражение бързо се

замени с възхищение. – Имаш и звезда!

Това предизвика ахвания от Джошуа и Анджелина.

– Бойният знак – обясни Дмитрий. – Наричат го звезда за-

ради формата му.

– Ъхъ. Звучи логично – промърморих. Татуировката наис-

тина беше във формата на звезда и се даваше, когато някой е

участвал в голяма битка и не се знае броят на убитите стри-

гои. В крайна сметка не могат до безкрайност да се татуират

мълнии на врата.

 146 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Джошуа ми се усмихна по начин, от който усетих леко пър-

хане в стомаха. Той може и да беше член на някаква полу-

амишска* комуна, но това не променяше факта, че е готин.