Последна саможертва

— Бъди внимателен — предупреди го тя. — Още е нестабилна.

— Хей, приятели, аз също съм тук! — извиках.

Соня хвана Джил под ръка и я поведе към едната от двете съседни стаи.

— Хайде, да си поръчаме нещо от румсървиса.

Дмитрий отвори другата врата и ме изгледа очаквателно.

Последвах го с въздишка и седнах на леглото с кръстосани ръце. Стаята беше сто пъти по-хубава от предишната в Западна Вирджиния.

— Може ли и ние да се обадим на румсървиса?

Той притегли един стол и седна срещу мен, само на половин метър разстояние.

— Първо трябва да поговорим за това, което се случи с Виктор.

— Няма за какво да говорим — заявих хладно. Мрачните усещания, които донякъде бях успяла да изтласкам по време на пътуването, внезапно ме връхлетяха отново. Направо ме задушиха. Обзе ме пристъп на клаустрофобия, по-силен дори от онзи от времето, когато бях заключена в килията. Чувството за вина беше моят собствен затвор. — Аз наистина съм убийца, както твърдят всички. Няма значение, че е бил Виктор. Убих го най-хладнокръвно.

— Едва ли е било хладнокръвно.

— Не беше, по дяволите! — изкрещях и сълзи рукнаха от очите ми. — Планът беше да заставим него и Робърт да не се съпротивляват, за да можем да освободим Джил. Да ги обезвредим. Виктор не беше заплаха за мен. За Бога, та той беше само един старец.

— Той изглеждаше като заплаха — поправи ме Дмитрий. Както винаги ставаше с нас, спокойствието му контрастираше с надигащата се в мен истерия. — Той използваше магията си.

Поклатих глава и зарових лице в шепи.

— Магията нямаше да ме убие. Вероятно нямаше да успее да я поддържа още дълго. Можех да изчакам да отслабне или да й се изплъзна. По дяволите, аз й се изплъзнах! Но вместо да го обезвредя и пленя, го блъснах с все сила в бетонната стена. Та той въобще не ми беше достоен противник, не ми беше в категорията. Един старец. Убих един старец. Да, може да беше интригант, зъл и порочен старец, но не му желаех смъртта. Исках само да го обезвредя. Исках да прекара остатъка от живота си в затвора, да живее в килия заради престъпленията си. Да живее, Дмитрий.

Беше странно, че се чувствах така, имайки предвид колко силно ненавиждах Виктор. Но беше истина, това не беше честна борба. Бях действала, без да мисля. Всичките ми тренировки винаги са били посветени на отбраната, както и на битката с чудовищата. Никога досега не се бях замисляла за почтеността, но внезапно се оказа особено важна за мен.

— Нямаше нищо почтено в това, което му причиних.

— Соня каза, че вината не е била твоя. — Гласът на Дмитрий продължаваше да звучи много нежно, от което, кой знае защо, ми стана още по-зле. Искаше ми се да ме накаже, да потвърди вината, която чувствах. Исках от него да бъде моят критичен инструктор. — Тя каза, че действията ти са били следствие от магията е духа.

— Беше… — Млъкнах, като си припомних, доколкото можах, в каква мъгла се биех е него. — Досега никога не съм осъзнавала какво наистина е изпитвала Лиса в най-тежките си мигове. Само като погледнех към Виктор… и виждах всичкото зло на света — зло, което трябваше да спра. Той беше лош, но не заслужаваше подобна участ. Нямаше шанс да ме победи. — Почтеност, продължих да си мисля аз. Каква почтеност имаше във всичко това?

— Не ме слушаш какво ти говоря, Роуз. Вината не е била твоя. Духът е могъща магия, която ние почти не разбираме. И когато се достигне мрачната граница… е, знаем, че тогава всеки е способен да извърши ужасни неща. Неща, които не могат да бъдат контролирани.

Вдигнах очи към него.

— Трябваше да бъда по-силна. — Това беше. Тази мисъл се спотайваше зад чувството ми за вина, зад всички тези ужасни емоции. — Трябваше да бъда по-силна. Показах се слаба.

Успокояващите думи на Дмитрий не достигнаха много бързо до мен.

— Ти не си непобедима. Никой не очаква това от теб.

— Но аз го направих. Това, което направих… — Преглътнах. — Това, което направих, е непростимо.

Очите му се разшириха от шока.

— Но това… това е лудост, Роуз. Не можеш да се наказваш за нещо, което не си могла да овладееш.

— Да? Тогава защо ти още си…

Спрях, защото се готвех да обвиня Дмитрий, че продължава да наказва себе си. Само че… той вече бе приключил е това. Дали още се чувстваше виновен за всичко, което бе извършил като стригой? Сигурна бях в това. Соня бе признала, че изпитва същата вина. Но някъде по време на това пътуване той, малко по малко, отново бе възстановил контрола върху живота си. Тя ми спомена за тази промяна, но аз едва сега започнах истински да я разбирам.

— Кога? — попитах го. — Кога настъпи промяната? Кога започна да осъзнаваш, че можеш да продължиш да живееш — дори след цялата вина?