Последна саможертва

— Не съм сигурен. — Ако въпросът ми го бе изненадал, той не се издаде. Вместо това прикри умело смущението си. Очите му останаха втренчени в моите, но сякаш без да виждат Сякаш го бе погълнала някаква мъгла. — Всъщност донякъде съм сигурен. Когато Лиса и Ейб дойдоха е искане да им помогна за бягството ти, бях готов да го направя, защото тя ме помоли за това. Но после колкото повече се замислях, толкова повече осъзнавах, че беше и поради лични причини. Не можех да понеса мисълта, че ще останеш затворена в килия, изолирана от света. Не беше справедливо. Никои не бива да живее така. Тогава ми хрумна, че и аз правя същото, но по свой избор. Бях се откъснал от света, за да живея само с вината си, за да наказвам себе си. Имах втори шанс да живея, ала го бях отхвърлил.

Още бях безкрайно объркана, едновременно бясна и преливаща от мъка, но разказът му ме успокояваше, омагьосваше. Да чуя как излива сърцето си, беше наистина рядка възможност.

— Ти си ме чувала и преди да говоря за това — продължи той. — За това, как се стремя да ценя настоящето, малките неща в живота. И колкото повече продължавахме нашето пътуване, толкова повече си спомнях кой бях аз. Не само боец. Битките са лесни. Има значение единствено защо се сражаваме, а в алеята през онази нощ с Донован… — Той сви рамене. — Това бе мигът, в който можех да се превърна в някой, който е готов да се бие само за да убива безжалостно. Но ти ме спря, Роуз. Това бе повратният миг. Ти ме спаси… точно както Лиса ме спаси със сребърния кол. Тогава осъзнах, че ако искам завинаги да оставя зад себе си онова, което ме правеше стригой, трябва да се преборя, за да стана това, което те не са. Трябваше да прегърна всичко, което те отхвърляха: красотата, любовта, честта.

В този миг сякаш бях две личности. Едната преливаше от радост. Да го слушам да говори така, да осъзнавам, че се е борил със себе си и е бил близо до победата… ами, едва не заплаках от радост. Толкова отдавна жадувах да се почувства така.

В същото време вдъхновяващите му думи само ми напомняха колко ниско бях паднала. Отново ме заля вълна от униние и самосъжаление.

— Тогава можеш да ме разбереш — заговорих с горчивина. — Току-що го каза: честта. Това е от значение. Аз погубих моята. Изгубих я там, на паркинга, когато убих един невинен.

— Аз пък съм убил стотици — заяви той най-равнодушно. — При това хора, които бяха много по-невинни от Виктор Дашков.

— Не е същото! Ти не си можел да направиш нищо, не е зависело от теб! — Чувствата ми отново избиха на повърхността и експлодираха. — Защо да повтаряме отново и отново едни и същи неща?

— Защото май още не можеш да го разбереш! И ти не си можела да направиш нищо, и от теб нищо не е зависело. — Търпението му започна да се пропуква. — Изпитвай вина. Скърби за стореното. Но трябва да продължиш напред. Не позволявай станалото да те опустоши. Прости на себе си.

Скочих на крака, с което яко го стреснах. Наведох се, лицата ни почти се допряха.

— Да простя на себе си? Това ли искаш? Тъкмо ти от всичките хора на света?

Дума не успя да отрони. Може би, защото бях толкова близо до него. Само ми кимна.

— Тогава ми обясни следното: каза ми, че си успял да преодолееш вината, че си решил да се наслаждаваш на живота и всичко останало. Това го разбрах. Но успя ли ти, в сърцето си, наистина да простиш на себе си? Много отдавна ти казах, че съм ти простила за всичко в Сибир, но самият ти? Ти прости ли си?

— Току-що ти казах…

— Не. Не е същото. Ти ми каза да си простя и да продължа. Но ти още не си простил на себе си. Ти си лицемер, другарю. Или и двамата сме виновни, или и двамата сме невинни. Това е.

Той също стана и се вгледа в мен от внушителната си височина.

— Не е толкова просто.

Скръстих ръце пред гърдите си. Нямаше да му позволя да ме изплаши.

— Просто е. Ние сме еднакви! Дори и Соня го разбра. Винаги сме били еднакви. И винаги сме действали еднакво. Поставяме си по-високи изисквания към самите нас, отколкото към другите.

Дмитрий се намръщи.

— Аз… Соня? Какво общо има тя с всичко това?

— Тя ми каза, че нашите аури си подхождат. Добави още, че засияваме, когато сме заедно. Изтъкна също, че това означава, че ти още ме обичаш, че сме в синхрон… — Въздъхнах, извърнах се и закрачих из стаята. — Не зная. Не би трябвало да го споменавам. Не бива да вярваме във всички тези приказки за аурите, особено когато са изречени от владеещите магията на духа, които са си наполовина смахнати.