Последна саможертва

Приближих се до него, като е всяка стъпка напрежението помежду ни нарастваше. Дмитрий каза, че случилото се на онази алея бил повратният момент за него. А за мен. За мен беше сега. Озовах се на ръба на бездна, която щеше да промени живота ми. През последната седмица доста се постарах да не си позволявам никакви романтични фантазии, свързани с Дмитрий. Но все пак… успях ли? Какво всъщност беше любовта? Цветя, шоколади и поезия? Или нещо друго? Като да умееш да довършваш шегите на другия? Дали беше абсолютната вяра, че някой винаги ще е до теб, ще те закриля и ще те подкрепя? Или е да познаваш някого толкова добре, че той тутакси да разбира защо си постъпила по определен начин. Да вярвате в едни и същи неща?

През цялата седмица се убеждавах, че любовта ми към Дмитрий се стопява. Всъщност тя нарастваше все повече и повече. Не бях осъзнала какво се случва. Възстановихме старите си отношения, връзката помежду ни укрепна. Отново се уверих, че от всички хора на този свят — дори и от Лиса — единствено Дмитрий бе влязъл под кожата ми, владееше ме изцяло.

Когато твърдях, че обичам Ейдриън, не лъжех. Наистина го обичам. Трудно ми е да си представя живота без него, но думите, които казах в къщата на семейство Мастрано, издават истинското ми отношение към него: с него просто ми е адски забавно. Разбира се, трябва да ти е забавно с този, когото обичаш, но това не би трябвало да е първото, което ти хрумва, когато се сетиш за любимия си. По-скоро би трябвало да кажа: Ние взаимно си вдъхваме сила. Или: Той ме кара да съм по-добра. Или може би още по-важното: Той напълно ме разбира.

Но нищо от това не беше вярно, затова не изрекох нито едно от горните твърдения. Търсех Ейдриън заради спокойствието, което ми даваше. Познатата близост и невероятното му чувство за хумор бяха важна част от моя свят. Ако попаднеше в опасност? Бих дала живота си за него, така както бих го сторила и за Лиса. При все това аз всъщност не го вдъхновявах или поне не докрай. Той се опитваше. Искаше му се да стане по-добра личност, обаче на този етап от живота му мотивацията му се свеждаше повече до това, да впечатли другите, да впечатли мен. Не го правеше заради себе си. Естествено, това не го правеше нито по-добър, нито по-лош, но ме превръщаше в негова патерица. Щеше да го надживее, бях сигурна. И накрая щеше да открие истинската си същност и щеше да се превърне в един невероятен, изумителен мъж, ала все още не беше достигнал до този момент на себепознанието. Докато аз бях.

Стоях пред Дмитрий, втренчена отново в тези тъмни очи, в очите, които толкова обичах. Притиснах длани към гърдите му и усетих силните и равномерни удари на сърцето му — е, може би малко по-забързано от нормалното. Топлината му проникваше в мен през върховете на пръстите ми. Той се пресегна и ме хвана за китките. Но не ме отблъсна от себе си. Чертите на прекрасното му лице изглеждаха напрегнати, сякаш се бореше със себе си, но сега, когато знаех — и то със сигурност, — виждах любовта му към мен. Любов, примесена с желание. Беше толкова, толкова очевидно.

— Трябваше да ми кажеш — заговорих. — Трябваше отдавна да ми кажеш. Обичам те. Никога не съм спирала да те обичам.

Затаи дъх когато му казах обичам те. Видях, че вътрешната му борба за самоконтрол се превърна за него във война.

— Нямаше да има значение. Не и щом е намесен Ейдриън — прошепна той. Пръстите му леко се стегнаха около китките ми, сякаш този път наистина се канеше да ме отблъсне. Но не го направи. — Говорех сериозно. Не мога да бъда такъв Роуз. Не съм от онези, които ще отнемат момичето на някой друг, А сега, моля те, да спрем дотук. Не го прави още по-трудно.

Пренебрегнах молбата му. Ако действително искаше да се отдръпне от мен, досега щеше да го е направил. Разперих пръстите си, за да докосна повече от гърдите му, да се опия от топлината му, която толкова отдавна ми липсваше.

— Аз не му принадлежа — изрекох с нисък глас, като се притиснах още повече към Дмитрий, но в същото време леко отметнах глава назад, за да мога да се любувам на лицето му. Толкова много емоции, толкова яростна вътрешна борба, докато сърцето му се мъчеше да реши кое е правилното и кое грешното. Да съм притисната така към него… беше като идеалният завършек. Соня беше казала, че нито една двойка не можеше да споделя една и съща аура, една и съща душа, но нашите бяха предопределени да бъдат едно цяло. Пасваха си като парченца от пъзел. Две индивидуалности които слети, ставаха нещо много по-голямо, отколкото бяха поотделно. — На никого не принадлежа. Сама решавам какво да избера.

— И избра да си с Ейдриън — рече Дмитрий.

— Но бях предопределена за теб.