Последна саможертва

— Според това, което научих — каза Ейдриън, — пазителите само се мотаят около хотела и по-скоро са загрижени кога ще си тръгнат алхимиците. Но контролират кой посещава хотела. Няма да пуснат никой от нас или други алхимици. В хотела има гости и от човешката раса и предполагам, че Ейб се е опитал да се дегизира като такъв. И се е провалил.

Бедният Змей.

— Би трябвало да има повече вяра в способностите на пазителите. Те няма да допуснат когото и да било, но самите те свободно влизат и излизат оттам. — Собствените ми думи ме стреснаха и млъкнах за миг. — Да, това е…

Ейдриън ме изгледа подозрително.

— О, не. Познавам този поглед. Непременно ще последва нещо шантаво.

Задържах ръката му в своята, но сега по-скоро от възбуда, отколкото от любов.

— Намери Михаил. Кажи му да се срещне с нас… — Млъкнах, за да обмисля това, което току-що ми хрумна. Бях виждала градчето, в което алхимиците бяха отседнали. Трябваше да преминем с колата през него, защото беше най-близкото населено място до кралския двор. Напрегнах паметта си, опитвайки се да си спомня някакви подробности. — При ресторанта с червената табела. Намира се в по-далечния край на градчето.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, малък дампир. Сега пазителите в кралския двор са страшно заети заради охраняването на изборите за монарх. Ако Лиса не беше нападната, нямаше да позволят дори на майка ти да остане с нея. Не ми се вярва да разрешат на Михаил да се отлъчи от поста си.

— Той ще измисли нещо — заявих уверено. — Само му кажи, че това е… това е свързано с решаващи сведения за откриване на убиеца. Това е отговорът. А той ще измисли как да се справи.

Ейдриън ме изгледа скептично, но за него бе трудно да ми откаже каквото и да е.

— Кога трябва е там?

Кога наистина? Вече наближаваше пладне, а аз не бях обърнала внимание на това, къде бяхме спрели. Колко време ни оставаше, за да стигнем с колата до кралския двор? От това, което знаех за изборите, преминалите през последния изпит трябва да произнесат речи в началото на деня на избора. Според правилата гласуването трябваше да започне веднага след това — с тази подробност, че ако нашият план сработи, усложненията около Лиса ще забавят с няколко дни процедурата. При условие че вземе последния изпит.

— В полунощ — казах му. Ако правилно бях отгатнала, точно в полунощ целият кралски двор ще бъде изцяло ангажиран с драмата около избора на новия владетел, което щеше да облекчи Михаил да се измъкне незабелязано. Или поне се надявах. — Ще му предадеш ли?

— За теб съм готов на всичко. — Ейдриън ме удостои с галантен поклон. — Макар все още да си мисля, че е опасно да се забъркваш лично в това.

— Трябва сама да го направя. Не мога да се крия.

Той кимна с разбиращо изражение, но не бях сигурна дали наистина ме разбра.

— Благодаря ти — казах му накрая. — Толкова много съм ти благодарна за всичко. А сега върви.

Ейдриън ми се усмихна накриво.

— Хм, ти май не си губиш времето? Не се колебаеш да изриташ приятеля си от леглото?

Трепнах, защото шегата му беше прекалено близо до истината.

— Искам Михаил да бъде подготвен за тази задача. Освен това трябва да наблюдавам как Лиса ще се справи с последния изпит.

Това натъжи Ейдриън.

— Има ли шансове, според теб? Ще го вземе ли.

— Не зная — признах му. — Този изпит не е от лесните.

— Добре. Ще видим какво можем да направим. — Целуна ме леко. Устните ми машинално отвърнаха на целувката му, но не почувствах никакво вълнение. — Хей, Роуз? Искам още веднъж да ти напомня: бъди много внимателна. Ще си ужасно близо до кралския двор. Да не споменавам рояците от пазители, в чийто списък за издирвани лица си начело. Много е вероятно да се опитат да те убият.

— Зная — казах, но реших да не споменавам, че думата „вероятно“ беше напълно излишна.

След тези думи той изчезна, а аз се събудих. Странно, но това, което заварих в моя собствен свят, повече приличаше на сън, отколкото преживяното в съня с Ейдриън. С Дмитрий още бяхме в леглото, сгушени под завивките, с все още сплетени тела. Върху лицето му бе изписано онова рядко омиротворено изражение и сякаш почти се усмихваше. За половин секунда се поколебах дали да го събудя и да му кажа, че трябва да тръгваме. Но един бегъл поглед към часовника тутакси заличи тази мисъл и аз се изпълних с щастие. Имахме още време, въпреки че часът за последния изпит на Лиса наближаваше. Трябваше да се свържа с нея и се надявах Соня да дойде, за да ни събуди, ако се успим.

Осланяйки се на това се свързах с Лиса. За щастие улучих точно началото на изпита. Лиса прекосяваше поляните в кралския двор, но с походка и изражение като за погребение. Въобще не обръщаше внимание на слънцето, цветята и птиците. Не можеха да я разведрят дори и съпровождащите я — Кристиан, майка ми и Таша.

— Няма да се справя — рече тя, като вдигна поглед към сградата, в която щеше да се реши съдбата й. — Не мога да взема този изпит. — Татуировката й, заредена с магия, не й позволяваше да разкрива повече подробности за изпита.