Последна саможертва

Отпуснах глава на гърдите му и усетих как и той се успокоява. Щяхме да се насладим на момента, дори и да е кратък. Соня бе казала, че се нуждаем от „почивка“, което, според мен, означаваше, че разполагаме с още малко време, преди неумолимото тиктакане на часовника да ни подкара обратно по пътя към кралския двор. Докато двамата с Дмитрий лежахме отпуснати в прегръдките си, наистина закопнях за малко сън. Бях изтощена от битката, която, осъзнах, бе завършила с крайно неочакван обрат. Вината и отчаянието ми заради смъртта на Виктор, както и изригването на магията на духа, също взимаха своя дан, макар целебният медальон още да висеше на шията ми. И да, казах си с лека усмивка, бях изтощена просто от това, с което двамата с Дмитрий току-що бяхме правили. Толкова приятно бе да използвам тялото си за нещо, което за разнообразие не водеше до сериозни наранявания.

Заспах в прегръдките му и мракът ме обви отвсякъде, топъл като ръцете му. Можеше да е толкова просто. Можеше да е мирно, щастливо отдъхване. Но както обикновено, нямах този късмет.

Сън, подвластен на магията с духа, ме измъкна от дълбините на съня. За част от секундата си казах, че може да е Робърт Дару, дошъл да търси отмъщение заради смъртта на брат си.

Но не. Не беше търсещият мъст Дашков. Вместо това се озовах срещу две изумруденозелени очи.

Ейдриън.

Глава 30

Не се втурнах в прегръдките му, както винаги досега. Как можех да го направя? След това, което бях извършила? Не. Повече не можех да играя тази роля. Все още не бях напълно сигурна какво бъдеще се очертаваше за мен и Дмитрий, не и докато той не отговореше на моя ултиматум. Знаех обаче, че трябва да се разделя с Ейдриън. Чувствата ми към него все още бяха силни и се чудех дали ще може да си останем поне приятели. Но независимо от всичко не можех повече да го мамя, особено сега, след като бях спала с Дмитрий. Нямаше да е чак толкова престъпно като едно убийство, не, но със сигурност щеше да е недостойно.

Ала… точно сега не можех да кажа на Ейдриън, осъзнах аз. Не можех да скъсам с него в съня си. Това би било гадно почти колкото да прекъснеш отношенията си с някого, като му изпратиш само един есемес. Освен това имах чувството, че… ами, че навярно ще се нуждая от помощта му. Дотук с честта. Скоро, заклех се. Скоро ще му кажа.

Той обаче изглежда не забеляза смущението ми. Вместо това забеляза нещо друго.

— Леле!

От всички възможни места бяхме избрали да се намъкнем в библиотеката на академията „Свети Владимир“. Отправих му озадачен поглед покрай масите за четене, простиращи се пред нас.

— За какво беше това „леле“?

— Твоята… твоята аура. Тя е… удивителна. Цялата сияе. Искам да кажа, че винаги сияе, но днес… ами, никога не съм я виждал да искри така. Не го очаквах след всичко, което се случи.

Размърдах се притеснено. След като бе нормално да засиявам още щом се приближа до Дмитрий, какво ли, по дяволите, се случваше с моята аура след секс с него?

— След като се е случило… какво? — попитах го, подминавайки коментара за аурата ми.

Той се ухили и се приближи към мен. Ръката му несъзнателно потърси цигарите, но се спря, сетне се отпусна.

— О я стига. Всички говорят само за това. Как двамата с Беликов сте отвлекли малкото сладкишче — какво става с нея, впрочем? — и сте заставили онази, от алхимиците, да ви помага. Тук това е най-горещата новина. Е, ако се изключат изборите. Сега наближава последният изпит.

— Точно така… — промърморих. Вече бяха изтекли почти двадесет и четири часа, откакто Лиса бе получила загадъчния въпрос. Оставаше й съвсем малко време, а доколкото ми беше известно, тя още не бе измислила отговора.

— Защо впрочем, спиш посред бял ден? — попита ме той. — Не очаквах да те видя. Мислех си, че го даваш по човешкото разписание.

— Ами… беше доста тежка нощ, наложи се да бягаме от цял легион пазители и така нататък.

Ейдриън ме улови за ръката, но леко се намръщи, когато не стиснах неговата. Скоро обаче лицето му се разведри и по устните му заигра ленива усмивка.

— Е на твое място повече бих се притеснявал от твоя старец, отколкото от тях. Той е бесен, че не си останала в онзи град. Освен това не го допускат да се види с алхимиците. Повярвай ми той наистина се опитва с всички възможни средства.

Ако развоят на събитията не беше толкова неблагоприятен за мен, щях да се разсмея.

— Значи, в крайна сметка, не се оказа чак толкова всемогъщ — въздъхнах. — Точно от това се нуждаем и ние. От Сидни. Или по-скоро от онзи мъж, който я придружава. Защото той вероятно знае нещо. — В паметта ми изплува моментът, в който видях как трепна лицето на Иън. Той познава мъжа, който бе нападнал Лиса и бе подкупил портиера Джо. — Нуждаем се от него.