Последна саможертва

И това отключи всичко. Всякакъв самоконтрол или разум, които притежавахме, се стопиха. Преградите паднаха и всичко което досега бяхме сдържали един от друг, се отприщи. Надигнах се, за да се притиснем един в друг за целувка — целувка, която този път той не позволи да отмине несбъдната. Целувка, която не прекъснах с юмрук в лицето му. Ръцете му се сключиха около мен, преди да ме повдигне и понесе към леглото. Едната му ръка се плъзна надолу по бедрото ми, оголено благодарение на злочестата ми скъсана рокля.

Всеки нерв в тялото ми пламна. Усетих как това желание, тази страст, завладя и него — както и още нещо. След пребиваването му в царството на смъртта, той сякаш бе започнал повече да цени любовта. И не само това — нуждаеше се от нея. Нуждаеше се от живота. Нуждаеше се от мен, но не само физически, а по същия начин, по който моето сърце, моята душа винаги са ридаели за него. Това, което последва, докато си смъквахме дрехите и сливахме телата си в едно, беше не само страст… макар че и от нея имаше в изобилие.

Да съм с него след толкова дълго време, след всичко, което преживяхме… беше като да се завърнеш у дома. Като най-после да бъдеш там, където — и на когото — принадлежиш. Целият ми свят, цялото ми сърце се разбиха на милиони късчета, когато го загубих. Но когато ме погледна, когато устните му промълвиха името ми и погалиха кожата ми… знаех, че тези късчета могат скоро да се съберат в едно. И знаех е абсолютна сигурност, че да чакам — за втори път в живота си правех секс, — беше най-правилното нещо на този свят. С всеки друг, по друго време… щеше да е грешно.

Като свършихме ми се струваше, че все още не сме достатъчно близо един до друг. Притискахме се плътно един в друг, със сплетени крайници, сякаш се опитвахме да заличим дистанцията, която толкова дълго ни разделяше.

Затворих очи блажено.

— Радвам се, че най-после се предаде — въздъхнах. — Радвам се, че твоят самоконтрол не се оказа така силен като моя.

Дмитрий прихна, гърдите му се разтресоха.

— Роза, моят самоконтрол е десет пъти по-силен от твоя.

Отворих очи и се изместих, за да погледна в неговите. Отметнах косата му назад и се усмихнах. Имах чувството, че сърцето ми нараства и нараства и в следващия миг ще се пръсне и нищо няма да остане от мен.

— О, така ли? От случилото се преди малко не останах с такова впечатление.

— Почакай до следващия път — предупреди ме той. — Тогава ще направя неща, от които за секунди ще забравиш за самоконтрола си.

Тази забележка просто си просеше за хапливото остроумие на Роуз Хатауей. Но и накара кръвта ми да закипи, затова и двамата останахме изненадани, когато рязко отсякох.

— Може и да няма следващ път.

Ръката на Дмитрий, галеща очертанията на рамото ми, мигом застина.

— Какво? Защо?

— Трябва да свършим едно-две неща, преди това отново да се случи.

— Ейдриън? — предположи той.

Кимнах.

— Само че това си е мой проблем, затова забрави за мислите си за чест и достойнство. Аз трябва да се срещна с него, за да говорим лице в лице. Ще го направя. А ти… да повярвам на това, което се готвех да кажа. Не можех да си повярвам, че наистина го мислех. — Ти трябва да си простиш, ако искаш да бъдем заедно.

Недоумението, изписано върху лицето му, се превърна в болка.

— Роуз…

— Говоря сериозно. — Погледнах го твърдо в очите. — Трябва да си простиш. И то наистина. Всички други са ти простили. Ако не можеш, тогава няма да можеш да продължиш напред. Ние няма да можем.

Това бе един от най-големите рискове в живота ми. Преди бих се втурнала към него без каквито и да било въпроси, напълно загърбила всичките ни проблеми, опиянена от радостта да съм с него. Но сега… всичко през което бях преминала, ме бе променило. Обичах го. Обичах го толкова много, исках го. Но трябваше да направя това именно заради силата на тази моя любов. Ако ни е съдено да бъдем заедно, трябваше да е по правилния начин. Сексът беше възхитителен, но не се оказа магически цяр за проблемите. По дяволите! Някъде по пътя бях насъбрала необикновено много здрав разум. Все още ми предстоеше да се изправя пред Ейдриън, за да му кажа истината. А ако Дмитрий не направеше това, което исках, действително щях да си тръгна от него. Щях да изгубя и двамата, но по-добре да остана сама и да запазя самоуважението си, отколкото да съм с неподходящия мъж.

— Не зная — изрече Дмитрий най-после. — Не зная дали ще мога… дали съм готов.

— Тогава решавай по-скоро — казах му. — Не си длъжен да отговориш на секундата, но рано или късно…

Повече не се върнах на този парлив въпрос. Засега предпочитах да го оставя и знаех, че той няма да го забрави и ще оцени важността му. Знаех също, че бях права да го повдигна. Не можеше да е щастлив с мен, ако не е щастлив със себе си. Изведнъж ми хрумна, че докато предявявах изискванията и нуждите си, завинаги бе сложен край на отношенията ни между учител и ученик. На практика сега бяхме равни.