Poslednata imperatrica

Престана да си играе с таблета и погледна екрана. Написа „ССЕК“ в полето за набиране и натисна бутона за повикване. Точно в този момент нахълта Уилсън.

-      Страшно се радвам, че още си тук! - запъхтяно каза той.

-      Надявам се, че си имал наистина основателна при­чина да... - Рандъл прекъсна обаждането и погледна ча­совника - закъснееш със седемдесет и четири минути.

-      Друже, съжалявам - отвърна Уилсън. - Сутринта беше пълна лудница и просто не успях да се измъкна.

Той придърпа един от столовете за посетители до бюрото и седна. От гърдите му се изтръгна въздишка.

Рандъл остави таблета на бюрото.

-      Даваш ли си сметка, че се разтревожих?

-      Разбрах те, Рандъл. Съжалявам. - Уилсън погледна пространството над бюрото, където допреди малко беше висял холографският образ. - Е, как минаха симулациите?

-      Цъ Си е студена и пресметлива кучка - отвърна Рандъл.

Уилсън се усмихна.

-      Великолепна е, нали? Никога не изпуска от поглед целите си.

-      И това е нещо, от което можеш да се поучиш - про­мърмори Рандъл.

-      Знам, че си бесен - рече Уилсън. - Но нямах избор. Озовах се в ситуация, която изискваше цялото ми вни­мание - при това за доброто на всички.

-      И каква беше тази ситуация?

-      Предпочитам да не казвам, но това не променя фа­кта, че беше нещо, което трябваше да се направи. И сега екипът ни е по-добър.

Искриците в очите на Уилсън странно не съответ­стваха на четината му и разчорлената коса. Рандъл се зачуди каква ли е тази история.

-      Защо се държиш толкова смахнато?

Уилсън пое дълбоко дъх.

-      Рандъл, съвсем скоро ще бъдеш изпратен на мисия в миналото, в свят на императори и военачалници, на заво­евания и катастрофи. Не бива да се безпокоиш за онова, което става тук. Трябва да бъдеш подготвен максимално добре. Научи всичко, което има за научаване, намираш се в най-добрата си физическа форма. Сега единственото, върху което остава да работиш, е състоянието на ума ти.

-      Трябваше да си тук с мен - кисело рече Рандъл.

Уилсън се размърда неспокойно. На лицето му се из­писа съмнение относно реакцията, която вижда.

-      Трябва да се съсредоточиш върху онова, за което си обучен, и да останеш позитивно настроен.

-      Трябваше да си тук - повтори Рандъл и този път в гласа му се долови зла нотка. - Действията ти трябва да са съобразени на първо място със състоянието на моя ум.

Уилсън се наведе напред в стола си.

-      Очаквам повече от теб - грубо рече той. - Ако си се чувствал самотен през последния час, само чакай да ви­диш какво ще е в миналото. Там няма да намериш никаква подкрепа! Ще имаш единствено противници, които ще се страхуват от теб и ще те ненавиждат заради онова, което си, и заради ценната информация, с която разполагаш. А тази информация няма да струва нищо, ако не запазиш дълбоко в душата си непоклатима вяра в онова, което правиш. Ти си Надзирател, Рандъл Чен. Във вените ти трябва да тече ле­дена вода. Трябва да посрещаш всяко предизвикателство с овладени емоции, хладнокръвие и остър ум. Няма място за щуротии като тази, на която съм свидетел в момента.

Сините очи на Уилсън пронизаха Рандъл.

-      Ще го повторя за твое добро - рязко продължи той. - Ти си по-добър от мен във всяко отношение. Но за да успееш, трябва да останеш позитивен и в настоящия мо­мент. Винаги позитивен. Никога не бива да изпускаш от поглед целта си. Не се безпокой за онова, което се случ­ва около теб, било то добро или лошо. Съсредоточи се само върху това, което можеш да контролираш.

Уилсън откъсна пронизващия си поглед от Рандъл и се загледа към гората навън. Поклати глава и продължи с по-мек тон:

-      Реагирах по същия начин като теб, Рандъл. До така­ва степен се бях фокусирал върху чувствата си, че прес­танах да си давам сметка какво правя и Бартън Ингърсън ме вкара в правия път по съвсем категоричен начин. - Уилсън въздъхна. - Мога само да се надявам, че съм ти обяснил онова, което Бартън така добре обясни на мен. - Последва дълга пауза. - Винаги ще бъдеш сам, Рандъл. Няма как да избягаш от това.

Рандъл заби поглед в таблета си. Беше му трудно да говори, толкова много чувства напираха в него. Уилсън беше прав. Трябваше да се съсредоточи върху задачите си и да забрави за чувствата.

Уилсън стана от стола си и отиде до стъклената сте­на. В продължение на около минута се взира в гората, след което се обърна към Рандъл.

-      Причината да закъснея е, че бях с Минерва. Дойде в дома ми да поговорим. - Уилсън потърка брадичка. - Заради коментарите ми вчера е била уволнена от „Ентърпрайз Корпорейшън“.

-      Наистина ли са я уволнили? - попита Рандъл.

Уилсън поклати глава.

-      Дълбоко се съмнявам. Предполагам, че е въвлечена в опит да осуети мисията ти. Бях убеден в това от само­то начало.

-      Тогава защо е трябвало да имаш каквото и да било общо с нея?