Poslednata imperatrica

Полетя сред разбити парчета, приземи се тежко в храсталак с бели рози и бързо скочи на крака. Храсти­те разкъсваха коприната на робата му, докато пресичаше градината и прескачаше със салто една ниска стена, па­дайки в един от многото симетрични басейни със студе­на, дълбока до кръста вода. Изгуби за момент равнове­сие, след което тръгна към другата страна. От стотиците порязвания по дланите и лицето му започна да тече кръв.

Зад себе си чу викове и отново проехтя изстрел. Кур­шумът със съскане се вряза във водата до него. Рандъл стигна до другата страна, прескочи стената и се озова на мраморна площадка. Превит от болка от огнестрелна­та рана, той се втурна към гъстата гора, а от Бароковия дворец продължаваха да стрелят по него. И тогава изне­виделица чу тропот на копита. Не си позволи лукса да погледне към носещия се към него кон, а насочи всич­ките си усилия да се добере до защитата на дърветата.

Твърде късно - конникът го настигна за миг.

Но бягството му не беше прекратено от щик или кур­шум в тялото му. Вместо това нечия ръка се протегна и го грабна с бързо движение от земята. Той успя да зърне зелената коприна на имперски гвардеец, докато се носе­ха към сенките на гората.

Не успя да се сдържи и изрева от болка, докато конят препускаше и скачаше между дърветата, а в далечината ехтяха изстрели. От натиска на ръцете на евнуха вър­ху откритата рана тънките черва на Рандъл бяха при­тиснати между коремните мускули и плътната материя на горната дреха. Рандъл беше почти в несвяст, когато конят спря и той падна на земята.

Воинът евнух - един от двамата, които бяха дошли с него до Летния дворец - скочи от животното, помогна на Рандъл да се изправи и го качи на седлото.

-      Върви! - със скърцащ глас каза евнухът. - Натам! Към Западната порта! - Той погледна корема на Рандъл. - Притискай раната! Тръгвай!

За момент Рандъл беше изгубил способност да мисли и евнухът бе принуден да плесне коня по задницата, за да го накара да препусне още по-навътре в гората. След това из­вади меча си и зачака в засада евентуалните преследвачи.

Бойното пони с лекота си проправяше път между дър­ветата, без да е нужно да го насочват, и накрая излезе на откритата равнина. В далечината се извисяваха планини­те Иеншан в цялото им изумрудено великолепие.

Сякаш насън, Рандъл си представи как лети над не­вероятната Китайска стена, как се рее насам-натам, като се гмурва в пръснатите облаци, следвайки стената, ми­наваща през най-висОките била на стотици километри в двете посоки. „Стената е била построена да държи мон­голските орди далеч от Китай - спомни си той. - Ако си беше свършила работата, изобщо нямаше да съм тук.“ Дойде на себе си и погледна надолу към седлото. Панта­лоните му бяха подгизнали от кръв до коленете. Ръцете му бяха нарязани от парчетата стъкло и тръните. Повдигаше му се. Изплю още кръв и се запита дали има някакви шан­сове да прекоси равнината и да се върне в Забранения град.

45.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“

Меркуриева лаборатория, субниво А5

28 юли 2084 г.

09:45 ч. местно време

Начало намисия Ездра

Цифровият дисплей показваше 14 минути и 26 се­кунди и всяка следваща секунда ги доближаваше до прехвърлянето.

Уилсън не беше спал много през последните две нощи и сега я караше само на адреналин. За да създаде необхо­димата илюзия, че до началото на мисията има още сед­мици, беше поканил Минерва да остане при него и тя с радост се съгласи. В резултат Уилсън оставаше без сили в малките часове и рано сутрин, без да се споменава напре­жението от всичко останало, свързано с прехвърлянето.

На лицето му заигра усмивка, когато си помисли как беше целунал Минерва за довиждане само преди два часа, докато тя лежеше гола в леглото, и ѝ каза с при­повдигнат тон, че ще се прибере в ранния следобед.

Уилсън погледна отново дисплея на стената на лабо­раторията. Само след тринайсет секунди Рандъл щеше да изчезне. Най-способният Надзирател, подготвян ня­кога, щеше да започне мисията си да запази властта на династия Цин и така да защити Дървото на живота. Това бе зашеметяващо предизвикателство с ужасно много сложности и политика, но въпреки на пръв поглед нес­табилното психическо състояние на Рандъл Уилсън ня­маше друг избор, освен да вярва, че е готов за задачата.

Той изпита дълбоко задоволство, докато вървеше с Ран­дъл към транспортната капсула със съзнанието, че него­вата част от сложните събития около прехвърлянето ско­ро ще приключи. Започваше да се уверява, че е изиграл успешно ролята си за защитата на целостта на мисията. Помисли си, че Бартън сигурно се е чувствал по същия начин. Великият човек, който го беше изпратил в минало­то, сигурно бе изпитал още по-голямо облекчение, докато го водеше из огромната Меркуриева лаборатория между застрашително изглеждащите лазери към транспортната капсула, точно както щеше да направи Уилсън с Рандъл.

Той постави ръка върху рамото на Рандъл.

-      Завиждам ти за пътуването, което ти предстои, приятелю.