Poslednata imperatrica

-      Има вероятност в някакъв момент да се отклониш от точките - отвърна накрая той. - Така стана със самия мен. И ако това се случи, според мен трябва да напра­виш всичко по силите си, за да поправиш онова, което би могло да се поправи. - Уилсън замълча. - Но от по- философска гледна точка вярвам, че съдбата има пръст във всичко, както тук, така и в миналото. Ако на няко­го му е писано да умре, той ще умре. И ако на някого му е писано да успее, той ще успее. Изпращането ти в миналото цели да направиш така, че шансовете да се обърнат срещу монголите, а по-късно и срещу британ­ските и френските нашественици. С твоите знания ще имаш огромно влияние върху изхода от войната. Просто се придържай към задачите си и всичко ще бъде наред.

Очите на Рандъл бяха ококорени и за момент той из­глеждаше истински уплашен.

-      Каза, че мисията на всяка цена трябва да бъде на пър­во място - рече той. - Казвал си го десетки пъти. Просто искам да знаеш, че винаги съм я поставял на първо място.

-      Зная - отвърна Уилсън. - И именно затова си идеал­ният Надзирател. Обучението и мъдростта ти те отделят от всички други. И именно затова съм абсолютно уверен, че ще направиш необходимото за защитата на Забранения град.

-      По-добре от теб ли, ако беше на моето място?

Уилсън погледна дисплея. До прехвърлянето остава­ха само седем минути.

-      Определено по-добре от мен. - Кимна окуражител­но. - Може и да ти завиждам, но със сигурност не искам да отида вместо теб.

-      Запитвал ли си се някога какво всъщност предста­влява жизнената сила? - попита Рандъл.

За момент Уилсън остана като зашеметен от въпроса.

-      Да... питал съм се - най-сетне отвърна той. - Но като че ли никой всъщност не знае.

Рандъл се усмихна.

- Да. Странно, нали? Може би един ден ще разберем. - Погледът му също се насочи към дисплея. - Май ча­кахме достатъчно дълго. Време е най-сетне да тръгвам.

Уилсън протегна ръка.

-      Успех, Рандъл.

-      Благодаря, Уилсън.

Ръкуването беше крепко и от двете страни.

-      Гледай да изпразниш ума си с изключение само на нещата, които трябва да си спомниш при пристигането - отново му напомни Уилсън. - Много е важно.

Рандъл пусна ръката му, мушна се под сферата на имплодера и се вмъкна вътре. Уилсън хлопна кръглата падаща врата, увери се, че е плътно затворена, отиде до пулта и натисна бутона за включване. Трите титаниеви пръстена бавно започнаха да се въртят, шевовете на кръглата врата като по чудо изчезнаха. Уилсън се обърна към Рандъл за последен път и отсечено му отдаде чест, като през цялото време се мъчеше да изглежда уверен, след което се обърна и тръгна към изхода.

Докато запечатваше вътрешната врата на Меркуриевата лаборатория, а после и бронираната, Уилсън се чувст­ваше неспокоен от последния си разговор с Рандъл.

С отекващи в пустотата стъпки той отиде до самия край на дългия бял коридор и изкачи белите стъпала към командния център. Освен ако не се опиташе да спре не­забавно прехвърлянето, работата му с Рандъл беше при­ключила. Бе направил всичко по силите си да го обучи и напътства; това бе всичко, което можеше да се иска от него. Най-важното беше, че Рандъл остана в неведение за желанието на Г. М. да използва мисия Ездра за своите собствени цели и че е запазена тайната кое е Дървото на живота. Освен това Уилсън беше осигурил солидна основа, която даваше основания на Рандъл да смята, че всичко, което се иска от него, е възможно - защото в много отношения това вече е било правено и преди. Уилсън не можеше да се радва на подобен лукс, когато поискаха от него да изпълни своята мисия в историята.

-      Изпълних своята част - прошепна той.

Вратата се отвори и Уилсън незабавно долови мисловната енергия и концентрацията на Меркуриевия екип, който се готвеше да задейства машината на време­то. Оставаха само три минути преди тялото и душата на Рандъл да бъдат разбити на трилиони молекули в подго­товка за прехвърлянето му.

Дейвин забеляза Уилсън.

-      Добра работа - рече той.

Андре също се откъсна с неохота от екрана.

- Да, съгласен съм - каза той. Но на лицето му пробя­га едва доловима подигравателна усмивка, която накара Уилсън да се усъмни в искреността на думите му.

Неколцина други членове на Меркуриевия екип също поздравиха Уилсън, докато минаваше покрай тях, но ко­ментарите им само го накараха да бъде още по-нащрек. Тези хора рядко правеха комплименти.