Poslednata imperatrica

Надзирателят на мисия Ездра носеше просешки дри­пи върху екипа си, за да не изпъква в тълпата, докато си проправя път през оживените многолюдни улици на Пе­кин. Специално модифицираните дрехи можеха да бъдат прехвърляни във времето, но материята бързо се разпа­даше през следващите няколко седмици след процеса на пресъздаване. Въпреки това щяха да издържат достатъчно, за да може Рандъл да се добере до Хонконг, където щеше да си поръча да му изработят копие на екипа.

-      Искам да ти благодаря за всички усилия, които по­ложи, за да се озова тук - рече той. - Сигурен съм, че ще се видим отново, когато се върна.

-      Очаквам го с нетърпение - отвърна Уилсън. - Как­то знаеш, ще бъдеш пресъздаден на трети март хиляда осемстотин и шейсета в Двореца на мирното дълголе­тие приблизително два часа след полунощ. Нощта ще бъде ясна и доста хладна, луната ще намалява и едва ще виждаш накъде вървиш. Най-важното е, че тъмнината ще ти осигури достатъчно прикритие.

-      Да, да, всичко това ми е известно - каза Рандъл.

-      След моето прехвърляне бях малко замаян през първия половин час. Съветвам те да повтаряш най-важното, преди лазерите да започнат да стрелят по теб. От опит знам, че онова, което е било в главата ти в този момент, ще бъде първото, което ще си спомниш при пристигането. Другата информация може да се върне със закъснение - добави Уилсън. - Излез от Забранения град колкото се може по-бързо. Той е най-добре охраня­ваното място в цял Китай, така че трябва да си внима­телен. Ще бъдеш слаб след прехвърлянето и не бива да се биеш, независимо дали си мислиш, че ще спечелиш. Трябва да пресечеш двора на Върховната хармония и да излезеш през дясната порта, Портата на правилното поведение. Ключът се намира във вътрешния джоб на екипа ти. След като минеш през портата, трябва да я заключиш отново и да излезеш от Забранения град през Портата на цветята, която е на около триста метра на запад. Там ще има само двама стражи. Трябва да им отвлечеш вниманието на североизток с малък пожар в конюшните, като хвърлиш фенер в сеното. След това би могъл да се измъкнеш незабелязано, като вдигнеш дър­веното резе и бутнеш портата напред. - Уилсън замълча. - Затвори очи и запомни добре детайлите.

Рандъл затвори очи за момент, после ги отвори от­ново.

-      Гледай точно тези заръки да са последното, за ко­ето си мислиш - повтори Уилсън. - Предполагам, че с отварянето си от другата страна порталът ще предизви­ка известна суматоха. Съдейки по моя опит, може да не разполагаш с много време да се подготвиш.

-      Разбирам - каза Рандъл.

Уилсън се обърна към транспортната капсула. Про­тегна ръка и опря длан върху кристалната повърхност. Трептенето го накара да си спомни какво беше, когато влезе вътре, за да бъде изстрелян през времето и да из­пълни мисията си. Рязко пое дъх при мисълта за замъг­лените от бързото въртене пръстени на инфлатора и как първият лазер стреля по него.

-      Ти си изключителен късметлия - рече и отново се обърна към Рандъл. - Ще видиш някои от най-изумителните събития в историята. Както вече казах, страшно ти завиждам.

Погледна към отброяващия оставащото време часов­ник, после към бронираното стъкло на командния цен­тър. Зад преградата се виждаха лицата на всички два­найсет членове на Меркуриевия екип. Имаше само едно съществено изключение - професор Оутър.

-      Имаме още малко време - рече Уилсън. - Дори при цялата тази технология не мога още сега да те напъхам в капсулата. Може да ти се прииска да изтичаш навън за глътка въздух. - Той замълча за момент. - Знаеш ли, професор Оутър веднъж ми каза, че човешкото тяло е изградено от вещества на стойност осемдесет и девет цента и останалото е вода.

-      Би трябвало да го преживеем - каза Рандъл.

-      Няма за какво да се безпокоиш.

Рандъл въздъхна нетърпеливо.

-      Знам, че всичко ще бъде наред. - Той погледна Уил­сън в очите. - Веднъж ми каза, че цялата необходима ми информация се намира в точките на мисията.

-      Абсолютно вярно. Трябва да имаш пълно доверие в заданията на мисията - потвърди Уилсън.

-      Ами ако случайно стане така, че да не мога да след­вам точките? - Устните на Рандъл се изкривиха в нервна усмивка. Уилсън не беше виждал подобно изражение на лицето му. - Какво ще стане тогава?

Уилсън потърка чело, като се мъчеше да разбере как­во се опитва всъщност да му каже Рандъл.