Poslednata imperatrica

Той отиде до бронираната стена и се загледа към величествената Меркуриева лаборатория. Огромната площ тънеше в смътна мъгла с изключение на ярките светлини, осветяващи транспортната капсула и района непосредствено около нея. Рандъл още беше в кристалната сфера и трите титаниеви пръстена, които се въртя­ха около нея, вече се бяха превърнали в размазано пет­но. Рандъл представляваше много необичайна гледка с просешките си дрипи, вперил поглед в ромба на инфлатора високо на стената в другия край на залата. Той мно­го добре знаеше, че молекулите му, разбити на кварк-глуонна плазма, ще бъдат изстреляни със скоростта на светлината към онзи ромб, където ще се създаде цепна­тина в магнитното поле на планетата. През нея Рандъл щеше да бъде прехвърлен в друг свят, където знанията му щяха да го направят най-могъщия човек на Земята.

Уилсън наблюдаваше езика на тялото на Рандъл - ис­каше му се да е по-близо, за да види изражението на лицето му, но поради разстоянието не беше в състояние да различи нищо определено.

-      Деветдесет секунди до прехвърлянето - наруши ти­шината гласът на Андре.

Уилсън отново си помисли за последния разговор с Надзирателя на мисия Ездра и изпита необяснимо без­покойство. Рандъл не беше от хората, които оставят нещата на случайността - той бе един от най-методичните професионалисти, които Уилсън бе срещал някога. И въпреки това беше оставил въпроса за произхода на жизнената сила за последния момент, преди да влезе в транспортната капсула. „Защо го направи?“

Титаниевите пръстени около капсулата се въртяха толкова бързо, че от размазано петно се бяха превърна­ли в сребриста мъгла.

-      Готови ли сме за прехвърляне? - обади се Дейвин.

-      Всички системи са в готовност - отвърна Андре.

Един по един учените в командния център даваха потвържденията си. Дейвин завъртя зеления превклю­чвател, чу се щрак и процесът на прехвърляне започна.

Вече нямаше връщане назад.

Светлините в Меркуриевата лаборатория примигнаха.

Прозрачната преграда запулсира, когато огромни ко­личества електричество потекоха по проводниците към лазерите и титаниевите пръстени около сферата на имплодера. Първият лазер стреля с оранжева светлина, след това вторият. Един по един лазерите се активираха в про­грамирана последователност, като стреляха от всички по­соки. Уилсън беше така завладян от ставащото, че не чу как вратата на командния център зад него се отваря.

Влязоха трима души, един от тях върху ален „Сегуей“.

-      Шейсет секунди до прехвърлянето - обади се Андре.

Уилсън виждаше по трепкането на мускулите на Рандъл, че лазерите го нараняват. Изпитваше ужасна болка, сякаш с всеки изстрел го пронизваха дълги студени игли, които след това се завъртаха в плътта му. Мощността на лазерите се увеличи и проблясъците станаха по-ярки, а честотата на стрелба - по-висока. Уилсън бавно изпусна дъх, когато си даде сметка, че точно в този момент беше изгубил съзнание.

-      Трийсет секунди до прехвърлянето - спокойно каза Андре.

Енергийните криви на холографските дисплеи се по­качваха и се синхронизираха. Всичко в командния цен­тър започна да се тресе, сякаш ставаше земетресение. Проводниците увеличиха мощността и трусовете стана­ха още по-силни.

-      Започваме отваряне на магнитното поле - извика Дейвин.

Андре натисна жълт бутон на командния пулт, който задействаше ромба на инфлатора и създаваше цепнати­на в магнитното поле на планетата.

Лазерите в лабораторията достигнаха до пълната си мощ и стреляха едновременно. От ослепителния им оран­жев проблясък тялото на Рандъл се разпадна. Гледката на физическото унищожаване на Надзирателя накара Уилсън да ахне и да се запита дали прехвърлянето не е претърпяло провал и дали не става свидетел на смъртта на Рандъл.

-      Петнайсет секунди - обяви Андре.

Лазерите в Меркуриевата лаборатория изведнъж угаснаха и трептенето изчезна.

Настъпи пълна тишина.

Тялото на Рандъл в транспортната капсула беше превърнато в блещукаща плазма, която се плискаше в стените на кристалната сфера като океански вълни при скалист бряг, сякаш цялата сграда се движеше.

Решителният глас на Андре наруши тишината:

- Десет... девет... осем... седем...

Ромбовидното скеле в лабораторията засия слабо. И то­гава с ослепителен проблясък молекулите от сферата на имплодера се понесоха из помещението като небесен огън. Уилсън се извърна, толкова свирепо беше прехвърлянето.

Центърът на ромба беше оживял от енергия и блещу­каше. Едва видими паяжини от високоенергийни час­тици се отскубваха от повърхността на плазмата и се понасяха по намагнетизираните титаниеви пръти.

-      Три... две... едно. - Андре направи пауза. - Имаме прехвърляне.

Проводниците работеха на пълна мощност. Пет петавата. Десет петавата. Петнайсет. Времето започна да се изкривява.

Дум.

Магнитното поле се отвори и кварк-глуонната плаз­ма на Рандъл бе всмукана от ромба на инфлатора, ос­тавяйки след себе си пустота като в дълбокия космос. Меркуриевата лаборатория потъна в също такъв мисте­риозен мрак.