Poslednata imperatrica

-      Това, че не го е обсъждал с вас, не означава, че приоритетите му са объркани - изтърси Андре. - Аз му обясних всичко, което е нужно да знае.

Вбесен, Уилсън вдигна ръце.

-      Г. М., вижте това момче - каза той и посочи Андре. - Неговата „мъдрост“ е онова, което стои между вас и си­гурния провал. Андре е интелигентен, това не може да се отрече. Но той няма представа какво мотивира мъжете и защо. И няма представа какво е да пътуваш във времето.

Г. М. изгледа мрачно Андре.

-      Стореното, сторено - каза той. - Абсолютно съм убе­ден, че Рандъл ще изпълни своята страна на уговорката.

Уилсън погледна към Дейвин.

-      От всички тук ти беше онзи, на когото си мислех, че мога да имам доверие. Ама че съм глупак.

-      Направих това, което си мислех, че е правилно - отвърна Дейвин.

Уилсън поклати глава.

-      Направил си това, което ти е било наредено, Дейвин. Изобщо не става въпрос за онова, за което си мислил.

-      За бога! Достатъчно! - изтърси Джаспър.

Уилсън постави ръце на кръста си.

-      Вие дори не знаете дали еликсирът може да бъде прехвърлен - добави той.

-      Съвсем сигурни сме, че може - отвърна Андре. - По строеж не е от този свят и би трябвало да издържи. Да­дохме на Рандъл кристален съд, изграден от Ген-ЕП еле­мент. Така че прехвърлянето би трябвало да е успешно.

-      Съдът ще се прехвърли - каза Уилсън. - Но теч­ността едва ли.

-      Това е риск, който трябва да поема - заяви Г. М.

Уилсън направи усилие да се усмихне, но ъгълчетата на устните му едва се извиха.

-      Съветвам ви да започнете да се готвите за дълго чакане.

-      Държите се заядливо, защото ви надхитрих - по­дигравателно рече Г. М. - И когато Рандъл се върне с моя еликсир, това ще бъде още едно доказателство, че съм прав. - Той замълча за момент. - Вие сте особняк, господин Даулинг, и аз се отнасях с вас като с особняк. Договорът ви с „Ентърпрайз Корпорейшън“ е изпълнен и вече можете да си вървите.

Повече от две години Уилсън си мечтаеше най-сетне да бъде освободен от договора си, но ето че сега не из­пита никаква радост. Даде си сметка, че няма какво по­вече да каже, затова просто тръгна към изхода, като спря за момент пред Минерва. По изражението ѝ личеше, че очаква от него да бъде жесток с нея.

-      Ще бъда честен - тихо рече той. - Очаквах най-ло­шото от властимащите. Затова би било глупаво от моя страна да се изненадвам от каквото и да било. Но дълбоко в себе си исках да вярвам, че си на моя страна. - Уилсън се вгледа в прекрасното ѝ лице. - Жалко, че не е така.

Минерва прибра кичур коса зад ухото си.

-      Вършех си работата, Уилсън... но искам да знаеш, че никога не съм те лъгала за чувствата си.

-      И ето къде сме - отвърна Уилсън.

Докато вървеше към вратата, той чу как Г. М. поз­дравява Меркуриевия екип за добре свършената работа.

-      Определено си заслужихте почивка - с приповдиг­нат тон каза той. - Много се гордея, че всички застана­хте на моя страна.

На Уилсън му се искаше да вярва, че Рандъл разполага с необходимата подготовка и мъдрост да успее. Надзира­телят на мисия Ездра бе изумителен човек, който бе поставен в още по-трудна ситуация. Уилсън можеше само да се надява, че Рандъл ще се придържа максимално към точките на мисията. И се молеше да не му се налага да използва Еликсира на живота. Направеше ли го, имаше голяма вероятност да не се завърне, тъй като според Уил­сън, веднъж вкусено, изкушението да бъдеш неуязвим ще стане твърде голямо, за да бъде преодоляно.

46.

Северните равнини

5 км северно от Пекин, Китай

9 октомври 1860 г.

09:33 ч. местно време

Мисия Ездра -ден 219

Рандъл препускаше към Пекин, вкопчен отчаяно в седлото на коня си. Изпаднал в делириум от болката, той крещеше на английски и мандарински на Бог да го вземе, ако смее. От лицето и ръцете му капеше кръв, дрехите му бяха подгизнали в нея до коленете. В опит да попречи на вътрешностите си да се изсипят от зейнала­та рана в корема, беше напъхал парче мека кожа между коремните си мускули.

На около половин километър зад него отряд британ­ски и френски кавалеристи го преследваше през откри­тите полета. Двайсетте конници бяха излезли от южната порта, когато видяха от стражевата кула бягството му, но не можеха да го настигнат. Съюзниците бяха измъчили конете си при надпреварата кой ще стигне пръв до Летния дворец, а после и при преследването на самотния татарски воин. И животните бяха остана­ли без сили.

Рандъл чуваше спорадичните изстрели зад себе си, но още не бе застигнат от характерното свистене на прели­тащ наблизо куршум. Имаше безброй моменти, в които му се искаше просто да падне от седлото, толкова силна беше болката, но успяваше да се задържи като по чудо.

-      Изобщо не би трябвало да можете да ме застреляте! - извика в делириума си Рандъл. - Аз съм Надзирател, а не някакъв си евнух! - Разсмя се истерично, докато болката от раните не го накара да се превие.