Poslednata imperatrica

Лъчите на следобедното слънце падаха косо през могъщите секвои и осветяваха боровете и смърчовете, златистата светлина се отразяваше от безброй листа и изчезваше в радостната тъмнина на гората. Кората на секвоите бе неравна и стара, явна индикация за стоти­ците зими, които са видели дърветата. А в същото вре­ме дръвчетата и боровете бяха яркозелени, изпълнени с живот и енергия, протегнали се нагоре в търсене на кол­кото се може повече светлина. Това беше природата в най-прекрасната си, разнообразна и процъфтяваща про­ява, при това от другата страна на прозорците на „Ен­търпрайз Корпорейшън". Мигът успя да остави Уилсън без дъх. Майката природа беше понятие, използвано от хората да опишат всички живи същества, но гората не­съмнено я представяше по-добре от всичко друго.

Майката природа беше силата, която мисия Ездра трябваше да защити. Трудно можеше да си представи човек, че цялото великолепие навън се контролира или регулира от един-единствен източник, но ето че нещата като че ли стояха точно така. В Забранения град имаше нещо, което свързваше всичко с попечителството на ки­тайците. Уилсън не можеше да разбере как е възможно това, особено с оскъдната информация, с която разпола­гаше. Но едно беше сигурно - мисията Ездра бе съвсем реална. Пътуването във времето също бе реалност. Бъ­дещето беше задължено на миналото, също както мина­лото бе задължено на бъдещето.

Уилсън неволно изпита гняв към Г. М. заради желани­ето му да преиначи мисията на Рандъл заради собстве­ните си цели. Но в същото време подобна емоция много пъти беше изпитвал и самият той. Уилсън знаеше, че най-често хората действат на първо място в свой собствен ин­терес. За да подобрят собствения си живот и живота на онези, които обичат. Рядко правят нещо много повече. Г. М. беше точно такъв в това отношение, така че нямаше реална причина да му се ядосва. Ако беше на неговото място и разполагаше със същата власт и възможности, Уилсън вероятно би направил същото. Искаше да убеди себе си, че е по-еволюирал, че когато дойде времето му да умре, ще погледне на това като на част от кръговрата на живота и ще си отиде с радост, знаейки, че е живял почтено и че всичко, което е постигнал, е резултат на собствената му усилена работа и вярвания.

Откъсна поглед от гората и видя отражението си в стъклото. Ето го, облечен в черната униформа на Меркуриевия екип. Гледка, която би изпълнила повечето хора с гордост, а него само го обезсърчаваше. Осъзна, че личният интерес е факторът, който задвижва всичко. Кого се мъчеше да излъже? Ако имаше възможност, би направил всичко, за да открие изгубеното. Едно беше сигурно - не му харесваше в какво се е превърнал, всяко друго място, на коего да се занимава с каквото си поис­ка, беше по-добро от това. Може би просто Хелена му липсваше. Това бе нещо, което определено не искаше да си признае - защото да го признае само щеше да докаже колко е прецакан всъщност. Никога нямаше да я види отново. Пътуването във времето имаше една и само една цел - изпълняването на мисиите от Стария завет.

„Не можеш да се върнеш там” - каза си той.

От горския балдахин се откъсна малка птичка и полетя право към прозореца на Уилсън. Малкото, нашарено в ка­фяво и бяло създание бе съвсем дребно и летеше с огромна скорост и пъргавина. Имаше тъмнокафява качулка, опашка и махови пера, бяла шия и коремче. Сякаш гледаше собст­веното си отражение в прозореца и запърха на по-малко от три метра от Уилсън, от другата страна на стъклото.

Беше представител на вида Brachyramphus marmoratus, застрашената морска птица, гнездяща в горите на Север­на Калифорния. Прекрасната малка птичка сякаш бе уви­снала във въздуха и крилете ѝ пърхаха бързо. Устните на Уилсън се разтеглиха в усмивка, докато птичката висеше пред него. А после най-неочаквано малкото създание се стрелна обратно към гората и изчезна.

Уилсън току-що бе видял рядък знак от природата. На земята бяха останали може би не повече от петсто­тин такива птици, а ето че една от тях се беше появила пред него. Знак ли беше това? Ако беше знак, той със си­гурност показваше, че всичко се развива точно така, как­то трябва. Поне на Уилсън му се искаше да е така. Но в действителност би могло да означава и точно обратното.

18.

Пекин, Китай

Забраненият град

Дворецът на съсредоточената красота

9 септември 1860 г.

09:15 ч. местно време

Мисия Ездра -ден 190

Императрица Цъ Си беше на двайсет и пет години. Дъщеря на манджурски офицер и знаменосец, тя бе из­брана за нископоставена наложница трета класа за Сиен Фън, когато беше едва на петнайсет. Вярно е, че никога не бе желала да изживее живота си в Забранения град - това бе потенциално еднообразно съществуване, изпъл­нено с надежда по някакъв начин да се окаже „специ­ална“ за Сина на небето. Но ето че стана точно така. От мига, в който срещна Фън, тя остави върху него белег, от който той не бе в състояние да се освободи.